Черни и латиноамериканци, които се опитваха да се разхлаждат, стояха пред входовете, по тротоара или бяха накацали на отворените прозорци. Пустош, нещо, взето от страниците на футуристичен роман. Всичко това правеше силно впечатление на Дарт. Системата беше пропаднала позорно. Да преминеш Проектите с кола, означаваше да се запознаеш с пълното отчаяние. Той почувства това в стомаха си.
— Паркирай на такова място, че да можем да я следим — подхвърли Дарт, когато адресът беше вече наблизо.
— Разбрано.
Ако се случеше колата да бъде идентифицирана като собственост на двама бели, тя едва ли щеше да просъществува повече от десет минути. Единствено надписът „Полиция“, който Аби закрепи на стъклото, им предлагаше някаква надежда, че ще могат да се върнат при колата си и да я намерят годна за употреба. Но и това не беше гаранция.
Абигейл Ланг и Джо Дарт се изкачиха по едно циментово стълбище под намръщената светлина на открита шестдесетватова крушка, минаха покрай измазана гипсова стена, изподраскана от безкрайните размествания на мебели нагоре и надолу.
Когато влезе в апартамента, Дартели свали палтото си, разкопча горното копче на ризата си и взе кърпичката си, за да си избърше челото. Люилън Пейдж беше дванадесетгодишна негърка, кокалеста, с опулени учудени очи, с малки напъпващи гърди, които опъваха стегнатата й тениска. Дарт я погледна в очите, усмихна й се, но когато срещна студения й и безизразен поглед, изведнъж разбра, че не трябва да я схваща като дете, а по-скоро като жертва.
Същото съвсем ясно виждаше и Аби.
Докато пътуваха с колата, след като никога не беше я срещала, никога не я беше виждала лично, доста уверено и умно Абигейл Ланг беше дала описание на Люилън Пейдж чак до дългите й силни крака и високи скули — и това беше така, защото тя се вместваше толкова добре в описанието на предишните жертви на Джери Ло. Мисълта, че по тези места имаше най-малко още дузина такива като Люилън, изпълни Дарт с тъга, която се изрази в болезнено мълчание. Вече не дете. Не още жена. Люилън Пейдж премигна, като го погледна с нещо подобно на ужас в очите си: може би за нея всеки мъж беше Джералд Лорънс.
Момичето седна на един стол до черната емайлирана кухненска маса. Майка й все още беше на работа, което представляваше за Дарт неудобство, тъй като не можеха да използват нищо от думите на момичето без предварителното съгласие на майката да я интервюират. Тя каза, че няма баща, което опечали Дарт: не познаваше разликата между това да имаш и това да знаеш. Брат й беше някъде по улиците. Апартаментът, с една спалня, беше безупречно чист, макар и беден на мебели. Малката зелена кушетка и сивото издуто кресло в клаустрофобичната всекидневна бяха обърнати срещу телевизора. Възглавницата и нагънатото одеяло показваха, че някой спеше на кушетката — вероятно братът, който без съмнение не се задържаше там дълго. Вратата на апартамента имаше четири тежки ключалки и лост. Кухненският прозорец, близо до изхода за пожар, беше закован с дъски, а вътрешната страна беше укрепена с три широки метални скоби.
Достатъчен беше само един поглед към условията на живот на това момиче само вкъщи и вече не беше трудно човек да си представи тактиката на сприятеляване на един Джералд Лорънс.
Докато тримата се намираха в началото на разговора, при което Ланг умело предразполагаше момичето за по-голяма общителност, Дарт беше поразен от зрелостта на това дете и му мина през ум, че Ковалски не е бил прав, като е пренебрегнал показанията й на основание на крехката й възраст.
Повлияна от впечатленията си, Люилън беше пряма и показа на Аби и Дарт как от нейния кухненски прозорец може да се види и мръсният паркинг зад жилището на Лорънс на Батълс стрийт, и двата прозореца, които, както тя твърдеше, принадлежаха на апартамента на мъртвия.
— Ти познаваше ли Джери Ло, Люилън? — попита Аби.
Момичето погледна към оръфания под от линолеум и кимна.
— Да, госпожо — промълви тя, — познавах го.