Гласът на младото ченге избъбри набързо:
— Съжалявам, сър — и вратата се затвори.
Аби Ланг започна да се смее. Тя притисна Дарт към себе си и прошепна:
— Бях забравила за всичко това.
— Да, аз също — каза Джо Дарт.
10.
Да знаеш какво трябва да се направи и да го направиш, това бяха две различни неща, особено ако се имаха предвид последиците: смърт. Мисълта за смъртта на друг човек представлява особена затворена в себе си сила. Доколкото този човек иска да вярва, че истината е друга, беше почти невъзможно да игнорира осезаемо бързото протичане на кръвта във вените си. Тази вечер божията сила беше негова, това не можеше да се отрече. Той почувства, че му трябва алкохол, но се противопостави на това желание. Искаше му се да тананика и така и направи, макар и фалшиво — никога през живота си не беше навестяван от мелодии.
Той се качи върху една торба за боклук до задната врата и се съблече гол, разкривайки по този начин нездравословно мършавото си тяло. След като предпазливо слезе от торбата, той я обърна отвътре навън, грабвайки дрехите, преметна торбата на рамо, подобно на Дядо Коледа, и я пренесе през всекидневната до тясната стълба в спалнята, където я сложи в шкафа.
Влезе в банята, като все още си тананикаше, слабото му тяло му беше непознато и чуждо — той все още мислеше за себе си като за мускулест атлет, какъвто е бил някога. С ръкавици, които беше надянал малко преди влизането си, той отвори домашната аптечка. От металния шев на аптечката се подаваше малка жица и когато я дръпна, цялата аптечка се отдели от стената и той я сложи настрана. Сега се виждаха стъкленица от прозрачно стъкло, кутия със спринцовки и кутия с игли. Отстрани стъкленицата, една спринцовка и една игла и върна аптечката на стената, така че да може да се вижда в огледалото.
Тази част от процедурата му беше неприятна: иглите, болката.
Застанал пред огледалото, той разгледа лицето си, прокара напоената в спирт топка от памук по загрубялата от слънце застаряла кожа, повдигна спринцовката и забоде иглата в горната си устна, потрепервайки при убождането. Появи се капка кръв. Инжектираната течност пареше и причиняваше сърбеж, а горната устна се изду почти веднага и придоби яркочервен цвят, както при ухапване от насекомо. Идваше ред на долната устна и той отново потрепна. Размърда устните си, както би ги размърдал някой, който е прекарал дълго време на студено място, и се опита да говори.
— Добър вечер — изрече той на огледалото, движейки болезнено бухналите си устни, докато думите започнаха да се чуват по-ясно. — Добър вечер, господин Пейн.
Още една инжекция, точно под долната челюст, предизвика подуване, което значително изкриви лицето му. Но двете убождания под всяко от очите беше това, което го промени дотам, че идентичността му вече беше друга. Изведнъж той се превърна в булдог с леко затворени очи, издута физиономия, със сива козина, която се подаваше изпод шапката за бейзбол — синтетична перука, вшита по краищата на шапката.
Образът в огледалото вече не беше този на човека пред него, а представляваше някой си Уолъс Спарко — името, което фигурираше в сметките, в договора за наем и даже на кредитните карти, с които бяха купени дрехите, които висяха в стаята на горния етаж. Измислена идентичност. Човекът не се чувстваше като Спарко — не можеше да си позволи да стигне чак дотам, да допусне в главата си такова опасно превключване. Дяволски добре му беше известно кой е и какво ставаше тук — имаше намерение да убие човек. Лайно без всякаква стойност. Имаше намерение да сложи нещата в ред. Беше преизпълнен с желание да принесе тази жертва. Подготвен. Но не можеше да си позволи да се радва на това жертвоприношение — въпреки активизиращият се от време на време импулс да се опита, както част от него се опитваше да извърши точно това — а той не искаше да позволи на тази част от себе си да измами някоя друга част: не беше правилно да се убива, все едно какво е оправданието, знаеше това в сърцето си, в душата си, в спокойните дълбини на съществото си. Предстоеше му да свърши една работа, това беше всичко. Акт на благотворителност.
Той продължи да тананика, когато прокарваше козметичния молив по тънките си вежди, за да ги потъмни. Завиждаше на Павароти за огромния му талант. Мислеше за Моцарт като за нещо ненормално — някаква стъпка отвъд гения. Тук беше и Айнщайн. Микеланджело. Кубинските пури. Мексиканската бира. Материята, от която е изграден животът.