И в този момент се сети: асансьора. Това, че Ковалски използваше асансьора в двуетажна сграда, беше повод за много шеги.
Възможността се представи няколко минути след времето за обяд, когато Дарт и Ковалски бяха призовани да се явят в офиса на Теди Браг. Дарт намери Ковалски зает с реденето на пасианс на компютър, който принадлежеше на друг детектив. Ковалски въобще не се извини за това, че прекарва времето си по такъв начин. Вместо това той промърмори:
— Само минутка, съгласен ли си, Дартели? Почти успях. — Дарт го изчака, като нетърпението му се усилваше. Най-накрая Ковалски се обърка окончателно, изключи играта от монитора и се завъртя в стола си. — Шибана работа — изсумтя той.
— Ти игра валето каро не където трябва — информира го Дарт, без да разбира напълно защо беше започнал с конфронтация.
— Осрах се. Предполагам, че играеш тази игра повече от мен, а? Не мисля, че е така. Гледай си работата.
— Браг иска да слезем долу. Започнал е с Пейн.
— Разбира се. Защо не?
Когато Ковалски стана от стола, Дарт отново си помисли за това, колко огромен и здрав беше този човек. Изведнъж идеята за конфронтация един срещу друг в асансьор престана да изглежда брилянтно хрумване. Но не можеше да направи нищо друго и реши да не се отказва.
Когато излязоха в коридора, Ковалски попита, като се опита гласът му да прозвучи нехайно:
— По стълбите ли ще се качваш?
— Не. Нека се повозим — каза той, с което явно изненада Ковалски. Натисна бутона за повикване и малко след това двамата влязоха в празната кабина. Почувства учестените удари на сърцето си и пулсирането на дължаща се на умора болка в слепоочията си. Това малко приличаше на решение да яхне див бик. Натисна бутона, отбелязан с 1 и вратата се затвори. Опита се да успокои нервите си, съзнавайки много добре, че Ковалски ще реагира с възмущение. Дарт отброи до три и натисна червения бутон за спиране. Кабината се разтресе и спря.
— Какво става?
Дарт се обърна с лице към него. Ковалски имаше тъмна, характерна за хората от средиземноморието кожа, агресивни кафяви очи и тежки мъжествени черти. Ако беше петнадесет години по-млад, щяха да го вземат да работи за специални реклами. Предните му зъби бяха потъмнели от пушене на цигари без филтър, а гласът му звучеше така, сякаш някой разкъртваше лед.
Дарт обясни:
— Люилън Пейдж.
— Кой?
— Люилън Пейдж — момичето, което се е оказало свидетел на убийството на Лорънс.
Ковалски протегна ръка към бутоните, но Дарт осуети намеренията му.
— Остави това нещо да се движи.
— Исках да поговорим насаме — обясни Дарт. — Целта ми не е да те поставям натясно, а да разбера какво мислиш. Твоите разсъждения. — Това беше оксиморон в пълния смисъл на думата.
— Лорънс?
Все едно да говориш на слон.
— Самоубийството на улица Батълс — напомни му Дарт.
— Обесването? — попита риторично детективът, вече беше ясно за какво става дума.
Дарт не можеше да каже дали Ковалски се преструва, или не, всеки детектив съдържа в себе си един актьор.
— О, тя — кимна Ковалски.
— Да, тя — съгласи се Дарт.
— Какво има да се говори?
— Ти си я интервюирал. Записал си това интервю. И не си го включил в доклада си. Защо?
Ковалски изглеждаше объркан — дете, което се опитва да реши труден ребус. Чудеше се откъде Дарт се е добрал до такава информация, какво друго знаеше и по какъв начин всичко това го засяга. Той запелтечи:
— Тя е дете, Айви. Какво, по дяволите? — Правейки нов опит да стигне до бутоните въпреки съпротивата на Дарт, продължи нервно: — Остави това нещо да се движи — тръпки ме побиват от стоенето тук.
Не асансьорът, а темата беше причина за тръпките, както се досети Дарт.
— Тя е свидетел — изрече той натъртено.
— Глупости. Тя е загубено негърче, което вижда в белите лоши хора. Тя не е виждала други бели, освен ченгета. Те идват и отвеждат някого със себе си. Създават неприятности. Бъди умен, Дартели. Опитва се да съчини някаква история за някой си, който е убил Лорънс. Престани с това. Как се борави с тези бутони? — Той пристъпи напред.