— Може би. Да, просто може би. И на кого му пука, Дартели? Ти искрено ли съжаляваш, че този червей е ял лайна и е умрял? Плачеш за него? Да върви по дяволите! Да вървят по дяволите всички като него.
— Дейвид Стейпълтън, Харолд Пейн — напомни Дарт. И тогава разбра по израза на Ковалски колко тъп може да бъде този човек. По всичко личеше, че Ковалски не беше направил връзката до този момент.
— Що не ме шибаш! — изломоти Ковалски.
— Това вероятно заслужава внимание — отбеляза Дарт, но дълбоко в сърцето си той изпитваше болка. Ако изненадата на Ковалски беше истинска, Дарт би могъл да снеме подозренията си от него, което щеше да остави само един друг заподозрян. На определено равнище той съзнаваше, че убиецът би могъл да бъде който и да е от стотици, хиляди хора, но това не беше важно. Едно лице, едно име владееше мислите му: Уолтър Зелър. Той се отдръпна и вече не закриваше достъпа на Ковалски до бутоните.
Ковалски отново задвижи асансьора. Подът на кабината подскочи. Ковалски предупреди:
— Ако вкараш това момиче в тази история, ще имаш сериозни неприятности. Казвам ти го.
Дарт кимна. Той виждаше Ковалски и възможното му участие в по-различна светлина, въпреки че не знаеше със сигурност дали да се довери на чувството си.
— Докъдето и да доведе това — предупреди Дартели, — все едно, това е единственият път.
— Ако искаш да се правиш на момче скаут, иди да се запишеш в някоя организация. — Между колегите офицери това беше един от най-обидните изрази. Ковалски добави: — Лорънс получи това, което заслужаваше. — Кабината спря движението си и вратата се отвори. Ковалски направи крачка към свободата, помисли малко и се обърна с лице към Дартели. — Не, това не е така. Той се отърва леко. Ако аз се бях заел с тази работа — додаде той убедено, — щях да му отрежа парчето, да му го натикам в гърлото и да го оставя да се удуши.
Дарт не мръдна от кабината. Той си мислеше: „Ако ти го беше направил, щяхме да те хванем“.
Който и да беше инсценирал тези самоубийства, беше свършил работата си блестящо, и още веднъж Дарт можеше да мисли само за един човек.
14.
Колкото и да му беше трудно да приеме това, Дарт разбираше, че е наложително да открие местонахождението на Уолтър Зелър и да му зададе някои въпроси. Неофициално, убеждаваше се той — поне в началото. Щеше да си даде вид, че търси Зелър за съвет, че протежето се връща при своя наставник. Но той вече нямаше никакви съмнения. Това трябваше да се направи. Мъртвите бяха най-малко трима. Дарт вярваше, че знае защо те са били избрани. Беше време да се действа преди цифрата да нарасне.
През последните няколко месеца из отдела се говореше, че след като е работил кратко време в охранителна фирма в Хартфорд, Зелър получил предложение за по-добра служба в Сиатъл. Дарт беше вярвал, че все едно дали ставаше дума за по-добра длъжност, или не, за Зелър беше важно да отиде някъде, за предпочитане колкото може по-далече от убийството на жена си. Сиатъл безусловно отговаряше на това изискване.
Но колкото и да се опитваше, Дарт не успя да се добере до телефонния номер на бившия сержант в Сиатъл нито чрез офиса, нито чрез телефонните указатели, нито чрез някой от многото приятели на Зелър. Успя да открие един адрес на Зелър в Сиатъл — номер на пощенска кутия на Първо авеню — и да разбере, че пенсионните изплащания на Зелър се депозират направо в сметка в Първа междущатска банка, но следите свършваха дотук: хората в банката имаха същия номер на пощенската кутия, но не и жилищен адрес или телефонен номер.
Нищо от това не представляваше особено голяма изненада за Дарт и не го накара да се откаже от търсенето. Повечето полицейски служители, излезли в пенсия или не, се защитават от възможни опити за отмъщение, като не публикуват телефонните си номера, а за кореспонденция използват пощенски кутии. От Зелър, който се славеше с пристрастието си към усамотеността, и който беше изпратил на топло десетки убийци, можеха да се очакват подобни предохранителни мерки.
Един вторник в началото на ноември Дарт премина с колата си покрай магазина на Сам и Роб на улица Асайлъм и спря една пресечка по-нататък. В грубо нарушение на федералните ограничения на вноса Сам и Роб тайно продаваха различни кубински пури на предпочитани от тях клиенти. През двадесетте си години служба Уолтър Зелър беше редовен клиент и се беше сприятелил със собствениците.
Магазинът ухаеше на пресен тютюн за лула.