Роб, по-възрастният от двамата собственици, пет години по-рано беше починал от рак на белия дроб. Брат му Сам, който беше прехвърлил петдесетте, беше плешив, с кафяви мустаци, червени бузи и високи скули. Той носеше позакърпена зелена престилка, върху която беше избродирано с нишка в избеляло червено името на магазина. Ръкавелите на ризата му бяха оръфани, а върху единия от тях липсваше копче. Гласът му беше като на пушач, а погледът неспокоен като на професионален комарджия.
По всичко личеше, че той не си спомни за Дарт, докато детективът не спомена името на Зелър. Тогава асоциацията беше мигновено направена. В продължение на години, докато Зелър водеше преговори в задната стая, където се продаваха кубински тютюни, Дарт беше оглеждал рафтовете на тази открита за всички стая.
След като се представиха един на друг, Дарт му каза, че е натоварен с трудно разследване и че е загубил следите на Зелър.
— Мина ми през ум, че може би е поискал да му изпратиш пури, че може би разполагаш с някакъв адрес или телефонен номер.
— Той отиде в Сиатъл — информира го Сам, без това да е необходимо. — Ванкувър получава всички кубински марки — Канада, нали знаеш. Никакви ограничения.
— И така, не ти се е обаждал?
— Да ми се е обаждал? — повтори Сам. — Той беше тук преди по-малко от три седмици. Купи няколко кутии…
— Тук? В магазина?
— Не бях го виждал няколко години. Все така е много слаб. Оплакваше се от някакви доминикански пури, които бил пушил, и казваше, че не струват. Тук спор не може да има. В аромата на неговата пура има нещо подобно на какао. Това не може да се каже за нито една доминиканска пура. Всеки има свой собствен вкус, когато става въпрос за пури — додаде той с авторитета на търговец. — Пушиш ли пури?
— Не.
— Опитвал ли си?
— Не, благодаря. Значи преди три седмици?
— Три-четири. Да.
— А преди това?
Сам се замисли.
— Не бях го виждал от години.
— Когато преди три седмици дойде тук, колко купи? — попита Дарт.
— Мисля, че три-четири кутии.
— И за колко време ще му стигнат?
— На сержанта? Така или иначе ще му стигнат за известно време. — Той се замисли за момент и определи: — Месец или малко повече.
— И вече е изминал горе-долу един месец — уточни Дарт.
— Да, точно така, разбирам какво искаш да кажеш. Може би ще успея да го свържа с теб.
Дарт бързо взе решение какво да каже и каза това, което мислеше.
— Или още по-добре — каза той — е да ти оставя моя номер и ако той се появи, може би ще можеш да го задържиш достатъчно време, за да мога да дойда и да го изненадам.
— Искаш да кажеш да ти се обадя.
— Точно така.
— Това ми харесва. Да, разбира се. Такива услуги ми са по вкуса, да помагам на хората да се свързват помежду си. Това е и една от характеристиките на бизнеса с пурите. Те сближават хората. След добро похапване. Игра на покер. След голф. Това нещо, пушенето, е форма на социална активност.
— Застоя ли се тук или мина само за малко? — отмина разсъжденията му Дарт. — Успя ли да почувстваш кое от двете?
— Само за малко. Не беше много разговорчив. Съвсем не е същият. Но кой може да го вини? Никой не би се оправил, след като загуби жена си по такъв начин. — Лицето на Сам се помрачи и Дарт почувства колко му тежеше загубата на брат му. — Не е лесно — прошепна той, с което потвърди мислите на Дарт.
Лек ужас обзе Дарт, разтреперване както при първите пристъпи на грип. Изглеждаше необяснимо това, че Зелър е посетил града, без да потърси дори един-единствен приятел — Дарт се беше свързал буквално с всички, за които можеше да се досети.
Той подаде на Сам визитната си картичка.
— Моля те, обади ми се веднага.
— Аз съм по добрите изненади.
— Да — кимна Дарт. — Това ще бъде страхотна изненада.
Уолтър Зелър не беше богат човек, след като беше живял от полицейска заплата в продължение на двадесет и две години, и поради това даже най-близките му приятели се бяха объркали, когато той напусна града и отказа да си продаде къщата — къщата, където жена му беше изнасилена и убита. Къщата беше свободна от всякакви задължения, негов най-голям материален актив, и все пак той беше отказал да я продаде, без да предложи никакви обяснения. Никакво обяснение не беше необходимо за Дартели. Може би той единствен от приятелите на Зелър разбираше тази част от човека, това особено качество, което би карало продаването на къщата да изглежда допълнително насилие срещу жена му. Лъки Зелър беше много привързана към тази къща — твърде обикновена къща във Вермон. Тя беше кафява едноетажна фермерска къща с нисък покрив в края на една задънена улица близо до място за каравани и моторни лодки. „Догууд лейн“ беше покрита с петна от масло от паркираните коли, циментените й канавки напомняха разкъртени зъби. Клоните на немногото поотраснали дървета, оголени поради приближаването на зимата, надничаха към небе от сив облак и студен вятър.