Дарт паркира пред къщата, като се питаше дали Зелър не се беше върнал тихичко от Сиатъл, без да се обади на никого.
Една от стените на сградата беше в сиви петна от просмуканата вода от поливните пръскачки. Дарт почувства носталгична болка, смутен от гледката, която представляваха занемарените градини, и веднага му стана ясно, че Зелър не живее там. Сержантът, който беше прочут с градинарските си умения, който посвещаваше безкрайни часове на своите растения и градини, никога нямаше да остави в такова състояние лехите си. Четирифутова престилка от гола земя, задушена от купчини мъртви бурени, обграждаше къщата. Няколко от островчетата с цветя, които бяха оформени в малката алея от собствените ръце на Зелър, бяха покрити със сив чакъл. Погребани, както беше погребана Лъки, помисли Дарт, когато почука силно на външната врата. Не последва отговор, никакъв звук от вътре. Нищо чудно, мислеше си той, докато обикаляше къщата и навлизаше в задния двор, който му навя куп спомени за барбекюта, бира и дълги дискусии върху случаите, по които бяха работили заедно.
Той си спомни ястията на Лъки и звука на високия й глас. Въпреки изминалото време представата за тялото й, вързано и със запушена уста, се появи неканена и порази Дарт с болка в гърдите и парене в очите.
Трите години, през които къщата беше останала празна, бяха взели своя данък. Верандата плачеше за боядисване, също както и цялата дограма на прозорците. Той се покачи на верандата, почука на задната врата и надникна през мръсните прозорци в една кухня, която някога почти беше свикнал да чувства своя собствена.
Продължаваха да го измъчват спомени, които се смесваха с образите на жертвите на самоубийствата. Полицаят в него се сражаваше с приятеля, подозренията му се противопоставяха на вярата и доверието му в Уолтър Зелър. Сходствата между самоубийствените скокове на Ледения човек и Дейвид Стейпълтън не можеха да се пренебрегнат: отсъствието на предсмъртно писмо, компютърната симулация, потвърждаваща, че телата са били хвърлени от прозорците. А през по-голямата част от трите години Дарт беше с убеждението, без да е сигурен, че Уолтър Зелър носи вината за Ледения човек.
Опита няколко прозореца, всички бяха заключени. Нямаше намерение да се вмъкне със сила. Ако се съдеше по вида на къщата, Зелър нито за момент не се беше връщал. Дарт знаеше, че вътрешността е оставена съвсем такава, каквато е била в нощта на убийството на Лъки. Не изпитваше желание да посети отново този кошмар.
Той направи пълна обиколка около къщата, след което влезе в своето волво, където остана няколко дълги минути, размишлявайки върху възможното участие на Зелър. Студена вълна прониза цялото му тяло. Обичаше Уолтър Зелър като брат, като баща, по начин, който другите не можеха да разберат. Той не знаеше дали притежава силата, необходима за извършването на това, което трябваше да се извърши. Самата мисъл за виновността на Зелър изглеждаше престъпление, положително нещо, което не може без солидни доказателства, и не би могло да се представи пред сержант Хейт и силите небесни. Уолтър Зелър беше истински герой в очите на хората от Дженингс роуд. Да се арестува Уолтър Зелър по подозрение за убийство, означаваше да се съкруши духът на всички. Шефовете положително щяха да се противопоставят, освен ако не видеха димящия пистолет залепнал в ръката на Зелър и двадесет и пет монахини свидетелки.
Дарт беше в състояние да измисли една дузина основания, поради които да изостави това разследване, и много малко, за да го продължи.
Но той тръгна с колата твърдо решен да намери Зелър и да го свърже с престъпленията. Доверието и вярата му се бяха превърнали в гняв и негодувание.
15.
На следващия ден Дарт, Аби и малката Люилън Пейдж преминаха четиридесет и пет минутния маршрут до Шефилд през студения, но славен следобед. Мак Ножа окупираше задната част на волвото и си играеше с ръката на Люилън. Планинските върхове на Апалачите бяха посребрени от първите намеци на зимата. Люилън, която никога не беше напускала местата около Белвю скуеър, седеше кротко на задната седалка с широко отворени любопитни очи и задаваше безкрайни въпроси.