— Много бих искал — й призна.
— Чудесно. Аз също.
Той й каза, че ще трябва да остави Мак в апартамента си и предложи да похапнат нещо на връщане. Тя добави, че ще приготви пиле, ако той е готов да се погрижи за салатата и по този начин угощението беше планирано. Измъчваше го съзнание за вина. Гини му липсваше и той се мъчеше да разбере дали тя беше напреднала в задачата си да му направи списъка и мислеше за това, че не му се беше обаждала от няколко седмици.
— Умът ти е някъде другаде — разбра Аби.
— Само се бях замислил, няма нищо.
Върнаха се, без да говорят. Тя взе ръката му отново. Беше с ръкавици. Дарт — не.
— Бихме могли да имаме повече време като сегашното — каза тя.
Дарт не знаеше как да отговори на това и затова не каза нищо. Отведе кучето обратно в колата.
— Колко са децата, които растат като Люилън? — попита той тъжно. — Тя никога не беше виждала гора, освен по телевизията. Цялата й представа за външния свят е от телевизора. Що за общество създаваме?
— Спаси един живот и все едно, че си спасил целия свят — цитира тя.
— Умопомрачително е — отбеляза той.
— Тя никога няма да забрави този случай — промълви Аби. — Може би загубвайки Джери Ло, ние печелим Люилън Пейдж.
— Съмнявам се — поклати глава Дарт.
— Точно така — съгласи се тя. — И аз се съмнявам. Но ми беше приятно да го помисля.
Отново влязоха в къщата. Чуха гласа на Томи Темпълтън, който поздравяваше момичето. Двамата, все още в междучасие, разглеждаха едно книжле със снимки на диви животни.
— Искаш ли да видиш? — попита Люилън Дарт.
— Свършихте ли? — попита Дарт.
— Не съвсем — отговори Темпълтън.
Аби седна с момичето и книгата, а Темпълтън приближи Дарт и му направи знак да излязат заедно на верандата, което предизвика у детектива незабавна тревога.
Лицето на Томи Темпълтън, отчасти тъмно, отчасти светло, приличаше на маска и в очите на Дарт изглеждаше смутено.
— Наближаваме края — каза той, въпреки че думите му прозвучаха по-скоро като предупреждение.
— Какво има, Томи?
— Може би нищо.
— Какво?
— Не знам. Не съм сигурен.
— Лицето? — попита Дарт.
— Да.
— Изглежда познато — допусна Дарт.
Темпълтън кимна.
— Очите.
— Кой?
Темпълтън поклати глава.
— Кой, Томи? — повтори Дарт.
— Не се връзва, а освен това останалата част от лицето въобще не съвпада.
— Кой?
— Не мога да разбера — каза той, — но без съмнение са ми много познати.
Дарт кимна.
— Разбирам. Очите.
— Да. Странно, нали? — попита Томи.
Дарт не отговори. Попита:
— Можем ли да вярваме на това?
— Аз — да. Тя е добра — се чу като отговор, — което не е това, за което питаш, нали? Дали това е лицето, което тя е видяла, или е някой, когото е видяла след това и си е внушила, че е бил той? И двамата знаем колко може да се разчита на един свидетел, нали, Джо? Надеждни са колкото пощенските служби. Но тя има в главата си някакво лице — за това гарантирам. Дали е истинско или въображаемо, не мога да ти кажа.
Половин час по-късно Темпълтън извика Аби и Дарт в ателието си.
Със силно разтуптяно сърце Дарт приближи компютърния екран, но Темпълтън му направи знак да не отива там.
— Принтерът — каза Темпълтън, сочейки с пръст. — Увеличихме го. Тъкмо излиза.
Четиримата приближиха лазерния принтер, от който бавно излизаше лист хартия, обърнат наопаки, така че се виждаше само бялото на хартията. Дарт изпита желание да го грабне и да го обърне, но изчака отпечатването. Темпълтън го взе и го обърна.
Образът представляваше едно лице. То дотолкова приличаше на снимка, че Дарт за момент забрави, че не е. Истинско и човешко. Дарт протегна ръка и докосна листа, като изпитваше трудно за описване чувство на облекчение.
Лицето излъчваше сила. Високите скули му напомняха за ирландец. Колкото и да се опитваше, не успяваше да открие, че това лице има нещо общо с Уолтър Зелър. Даже очите бяха различни. Почувства, че му се завива свят. Чувстваше се особено, като че ли беше пил.
— Ето го твоя човек — каза Темпълтън, подавайки листа на Дарт.
— Той е — потвърди Люилън Пейдж.
Дарт беше едновременно объркан и щастлив. За първи път се радваше, че е сгрешил в подозренията си.