Дарт прелетя по бетонните стъпала, озова се на самия мост и се огледа и в двете посоки: първо вляво към наклонената арка на моста, после вдясно, към града, а след това към земята. Дишаше тежко, кръвта бучеше в ушите му. За кратко време на един завой вдясно забеляза кола. В усилие да събере мислите си той затвори очи, стремейки се да вреже тази картина в паметта си. Но също както колата, картината избяга, едно размазване, неподдаващо се на определение, което остави само цветен отпечатък върху вътрешната страна на клепачите му: синьо-сив.
Дарт успокои дишането си и се върна обратно по стъпалата, за да се присъедини към Гини, но тя и колата й бяха изчезнали, оставяйки Дарт с онзи цвят, запечатан в зрението му, който се задържаше, подобно на мига след проблясъка на фотографска светкавица: синьо-сив.
Той изключи всичко останало, освен този цвят, като го остави да плува в главата си и много бързо празнината беше запълнена от един глас. Това беше гласът на дванадесетгодишно черно момиче, гласът на Люилън Пейдж, който резонираше в кухнята на майка й, когато тя описваше пред лейтенант Аби Ланг колата, която беше видяла зад апартамента на Джералд Лорънс на Батълс стрийт през нощта на неговото самоубийство. „Синя, може би. Сива…“ — Думите й изплуваха в паметта му.
Убиецът? Дарт се чудеше, силно разгневен за това, че не беше видял достатъчно от колата, за да разбере марката, модела или годината.
18.
Застанал във вътрешността на разположена край пътя телефонна кабина и докато набираше номера, Уолтър Зелър изпитваше родителски гняв. Глупостта, мислеше си той, в подходящи ръце е форма на изкуство. Никога не беше имал деца, но отчаянието на един родител му беше достатъчно ясно.
Той мобилизира силите си, подготвяйки се за конфронтация, недоволен от това, че тя е необходима, разтревожен от степента на емоционална решимост, която се изискваше от него. Това беше като да се изстърже черната тиня от речното дъно, за да се разчисти път за преминаване по-нататък.
Покрай него профучаваха коли. Това място беше като хиляди други в Америка. Гигантски реклами от всякакъв вид, евтини трикове като огромни котви или щипци на рак, които се опитват да стигнат небето, подобно на църковна камбанария. Той се чувстваше далече от такива фанфари, беше като болен от тях, отвратен от алчността, от просташкото посегателство срещу естетиката и явния ненаситен апетит на публиката за неон, шаблонна архитектура и надписите, според които цените са занижени. Болен до смърт.
През всичките години на службата си той вярваше, че е прикривал добре сантименталността си. Единствено Лъки беше виждала тази страна на сержанта, който във всяко друго отношение беше известен като човек с желязна воля. И все пак набирането на този номер и очакването на гласа от другия край го изпълваше с такива емоции, плашеше го такова чувство за уязвимост, че го караха да изпитва едновременно облекчение и срам. Облекчение, защото това му напомняше за собствената му човечност. Срам, защото Уолтър Зелър стоеше високо над сантименталните спомени за миналото. Ръката му се поколеба преди последната цифра. Огромен камион профуча шумно, оставяйки зад себе си облак от прах и миризма от дизел и горяща гума. Зелър натисна бутона. По дяволите, помисли той.
— Дартели — отговори гласът.
Уолтър Зелър се колебаеше, чувстваше някаква бучка в гърлото си.
— Ало? Не мога да чуя.
Без въведение, Зелър попита:
— Защо действаш по лекия начин при наличието на труден?
— Серж?
Зелър забеляза учудването в гласа на Дарт, страха и загрижеността, това, че не беше загубена техниката на изкусно водените с десетилетия разпити.
— Самоубийства ли са, Айви?
Тишина, като че дишането на младия мъж беше спряло.
— Отговори ми! — През цялото време трябваше да се поддържа инициативата.
— Не.
— Разбира се, че не. Добре. Много добре.
— Опитвам се да…
— Не се опитвай — действай! — каза той, прекъсвайки го умишлено, за да не му даде възможност да завърши дори една мисъл, карайки го да губи равновесие и да се чувства неуверено. Трябваше да се поддържа контрол. — Посегнали са на живота си, но не са самоубийци, Айви. Разбираш ли?