— Не.
— Гледай да не бъдеш отведен в грешна посока от застрахователните данни, за бога! Какво, по дяволите, може да се постигне с тях?
— Ти ли беше на моста?
Разочарован от това, че беше дал възможност на другия да каже до края едно изречение, Зелър навърза поредица от мисли и им даде глас на един дъх.
— Аз съм твоят шибан ангел пазител, Айви. Бдя над теб, за да не кривнеш и, повярвай ми, това ми отнема много време. Какво е станало с теб? Направил си голяма плетеница от нещо толкова просто. Прекомерно мислене — каза той, оплаквайки се, както беше правил много пъти навремето. — Създаваш проблеми, вместо да ги решаваш. Губиш следата на основните неща. Нищо ли не си успял да запазиш? За да може да се стигне до осъждане, детективът трябва сам да свърже всички точки. Тоест, освен ако доносникът не пожелае да застане на свидетелската скамейка, и аз мога да ти кажа още сега, че това не е пътят, по който вървим — ти и аз. Основните неща, по дяволите. Нищо ли не си запазил? По дяволите! Ако самоубийствата не са самоубийства и ако, от друга страна, тези хора са се самоубили, тогава какво става тук? Ориентирай се, Айви. Не се обърквай. Какво ще кажеш за кръвта им, Айви? Основните неща! Понякога врагът е на една крачка. — Той тръшна слушалката, ръката му все още трепереше, макар и не от студа.
Нещата никога не се развиваха така, както са били запланувани, и хората биваха непредсказуеми като времето. Уолтър Зелър изпита нужда да хване хлапака за раменете и да го разтърси здраво, така че да му внуши малко разум — да го изправи. Той стоеше в телефонната кабина загледан в треперещите си ръце и се чудеше какво става с него. Как можеше да позволи на хлапака да подхожда към него по този начин? Как се замеси в това, на първо място? Ковалски беше този, когото беше набелязал — тъп като пън и все пак достатъчно умен, за да не буди спящото куче. Истината щеше да излезе наяве достатъчно скоро, съвсем от само себе си.
Джо Дартели, гордостта и радостта на неговата полицейска кариера, беше нещо съвършено друго. Дартели с неговото образование и селски усет за това, къде може да се крие плъхът, само създаваше неприятности.
Ще го пъхна в болницата, ако ми се наложи, помисли Зелър, точно както се опитват да постъпят с мен.
Той погледна нервно към улицата нащрек за познатата тойота, за грубото, приведено зад волана лице — наемника, когото винаги беше изпреварвал и надхитрял.
Поглеждайки още веднъж, той се зарадва, че ръцете му бяха престанали да треперят. Отново се владееше, а за Зелър контролът над себе си и нещата беше всичко.
19.
Дарт беше наполовина театрален критик, наполовина играещ треньор. Работата му се състоеше в това да накара тази жена да му каже това, което тя не искаше да му каже. Всеки разпит се свеждаше до едно нещо: игра на аз на тебе, ти на мене, на трикове, опит някой да бъде заставен да каже нещо, което няма намерение да каже. Всеки следовател, който си заслужава хляба, знаеше, че всеки крие тайни. Изкуството се състоеше в това да се намери начин тези тайни да се изкарат на бял свят.
Стаите за разпити на отдела за престъпления срещу личността представляваха две малки непривлекателни кутийки, всяка от които съдържаше евтина маса и два метални стола. Дарт издърпа вътре един трети стол и затвори вратата, като добре съзнаваше въздействието на една такава строга обстановка. Разпитът предлагаше само една-единствена врата. Тази врата водеше или до затвора, или до свободата, според това, как критиците оценяваха спектакъла.
Около очите на Даниел Пейн, съпругата на самоубиеца от празника на Вси светии, се забелязваше изкуствен израз на изненада, което можеше да се обясни само като последица от козметична операция. Кожата й беше безупречно гладка, устните чувствено червени, а останалото от нея би могло да послужи като модел за Венерата на Томи Темпълтън, красавица с епични пропорции, с бюст, който би трябвало да изпълни нейния хирург с гордост, побран в пуловер с поло яка, който подчертаваше отсъствието на всякакви видими средства за поддържане и предизвикваше всички правила на гравитацията и възрастта. Това, че беше омъжена за известен порнограф, можеше лесно да се определи от лошия й вкус по отношение на дрехите, платинената коса, дъвката, която движеше между предните си зъби, и едно усилено усещане за сексуална готовност, което се предаваше от това, че тя многократно забиваше ръка между бедрата си и я издърпваше бавно, и една необходимост да движи неспокойно горната част на тялото си, да разлюлява гърдите си и да извива тънката си талия, като че ли я сърбеше някъде и й беше необходимо да се почеше. Да се почеше здраво, както личеше по всичко.