— Кучето е старо — установи вместо поздрав той.
— Какво откри? — попита Дарт, като се стремеше да говори само по работа. Гормън беше бъбрив.
— Уолтър Зелър е взел пари като безработен за два месеца, от март до началото на юни, преди три години.
— След като се е оттеглил — разбра Дарт.
— Предполагам. От юли до декември същата година е работил за нещо, наречено охранителна фирма „Проктор“.
— Да, спомням си — кимна Дарт.
— Получавал е чисти шестстотин четиридесет и три седмично. Имаме сведения за обичайните разноски за телефон и други битови услуги, покупки с кредитна карта за същия тримесечен период. Живял е на…
— Уинчестър корт, 4204.
— Да.
— Към първи януари миналата година неговите кредитни данни се придвижват в Сиатъл, както ти спомена. Оставя сметката си тук открита за покриване на някой безкасови плащания. Но тук е странното в сиатълската история — добави той злокобно. — По същество не демонстрира никаква финансова активност, като не се смятат някои автоматични трансфери — пенсията му. Всеки месец срещу тази сметка се прави едно вземане — предполагам чек с гарантирана от банката стойност или банково плащане, при което вероятно парите се изпращат по пощата до място, посочено от Зелър.
— Сумата?
— Две хиляди и триста. Същата всеки месец. Единствените други тегления, изглежда, са свързани с данъци и те не са свързани с банкови сметки, а се внасят в банкови фондове и оттам се теглят.
— И това ли е всичко, което можеш да кажеш?
— Човекът е вън от системата, Джо. Според мен той съществува в строго кешова среда. Ако харчи в кеш, не мога да го проследя.
„Никой не може“, помисли Дарт, като се чудеше дали това е въпросът.
За да покаже на Дарт, че е извършил цялостна работа, Гормън добави:
— Използвал е кредитна карта до януари главно за дребни неща. Данните сочат джинси, обувки, ризи, чорапи и бельо — неща от първа необходимост.
— Оръжие? Самолетни билети? Билети за влак? Хотели?
— Нищо подобно.
— Бензин?
— Не. Нищо. Това ти казвам — той плаща само в брой.
— Ти спомена данъци?
— Декларирал е всички данъци като резидент на щата Вашингтон, но не съществува никаква финансова следа, която да сочи, че прекарва там някакво време.
— Или където и да е другаде — напомни Дарт.
— Да. Точно така. Сякаш се е изпарил.
„Тъкмо това е направил“, помисли Дарт.
— Ами ако е имал банкова сметка в някой друг щат?
— Щях да знам. Същото е и с кредитните карти, сметките от магазини — мога да стигна до всичко, което е свързано с неговия осигурителен номер.
Нощта ги погълна в тъмната си прегръдка. Въздухът беше влажен, а влагата беше придружена от смразяващ костите студ, който проникваше през дрехите на Дарт. Мак, който седеше до него, се притисна към десния крак на Дарт. Детективът погали кучето и му дръпна ушите, което Мак много обичаше.
— Ами ако би могъл да избегне осигурителния номер? Да се сдобие с фалшив номер? — попита Дарт.
— Това е дяволски трудно.
— Но ако би могъл? — попита Дарт, като си мислеше: „Нов осигурителен номер, шофьорска книжка, банкови сметки, кредитни карти…“.
— Никога няма да го открием — отвърна Гормън, очевидно разочарован. — Нали?
— Да — съгласи се Дарт. — Мисля, че точно така стоят нещата.
22.
Браг каза:
— Нервен си като лисица в курник.
— Трябва да бъдат нервни пилетата — отбеляза Дарт.
— Все едно кой. — Браг често пъти се опитваше да се представи като провинциален фермер, какъвто едно момче от Бруклин никога не може да бъде. В малката стая, която Браг използваше за лаборатория, пак беше протекло. Мястото миришеше силно на фотохимикали от голямата машина за проявяване в съседната стая.
— Не изглеждаш добре, Теди. Как се чувстваш?
— Прекрасно.
— Блед си. Много пушиш.
— Затваряй си човката.
— Но аз се безпокоя за теб — възрази Дарт. — Или може би това няма значение.
— Не. Няма значение — кимна той. — Ти се безпокоеше и за онова твое сакато куче, а излезе, че нищо му няма.