Обитателите на първите две от четирите места учтиво обясниха на Дарт, че никога не са чували за такова нещо и му предложиха да огледа наоколо, което той и направи. Излезе, че няма никакви плешиви кипариси. Той се свърза със Сам по клетъчния телефон и тя му каза неохотно, че списъкът е бил съставен преди около седем години. Много от дърветата можело вече да са мъртви, и още по-лошо, през последните няколко години може би са били засети други, които не са включени в списъка.
На вратата на третата къща се появи възрастна жена със синкава коса и внушителна обиколка на талията. Тази къща, която беше по-близо до Източен Хартфорд, решително беше по-хубава в сравнение с първите две. Тя имаше малък заден двор с малък фонтан, но кипарисът беше открит вътре в къщата, което настрои Дарт скептично относно възможността тази находка да го отведе до посетителя на Пейн. Безплодността на търсенето започна да го уморява. Чувстваше се потиснат — нищо не се връзваше, той работеше с хрумвания и почти без веществени доказателства. Ето какво правеше тук, преследваше едно дърво! Чувстваше се като идиот.
В девет вечерта Дарт се свърза отново по телефона с Ричардсън, която съвсем не можеше да се похвали с по-добър късмет. Тя го информира, че има намерение да се прибере вкъщи и да предприеме нов опит на следващия ден. Дарт си беше обещал последен опит, но той също се отказа.
След работа следващата вечер, малко след седем часа Дарт се отправи към южния Поуп парк, за да огледа последния от четирите си обекта. Въпреки че се намираше само на няколко пресечки от анклава Тринити колидж, адресът Хамилтън корт му беше непознат и не принадлежеше към местата, които Дарт би искал да посещава сам нощно време. Беше опасно по тези места, а близостта с Поуп парк създаваше известно напрежение. До северната граница на парка улицата, наречена Парк стрийт, беше с посока изток-запад и нощем беше най-опасната от всички улици в града. Тук можеше да се намерят всякакви наркотици и огромно количество оръжия. Когато патрулна кола минаваше по Парк стрийт, в нея имаше сериозно въоръжена и готова за схватка команда.
Хамилтън корт се оказа мръсна, тясна алея с дължина по-малко от петдесет ярда, която разделяше на две един стръмен наклон и свързваше Хамилтън стрийт с Парк теръс. Дарт зави и навлезе в улицата и продължи да кара, като не му се искаше да паркира, нито даже да намали скоростта. Четири разнебитени къщи, оградени с порутени огради, очертаваха алеята, по две от двете й страни.
Отминавайки ги, Дарт се надяваше, че входът към тези къщи би могъл да бъде на Цион, в горната част на възвишението, но той премина през алеята два пъти и реши, че единственият достъп до тях беше покрай Хамилтън корт. Къщата с номер единадесет беше бледожълта, прозорците на приземния етаж светеха. Гниещата дървена облицовка някога е била бяла.
Дарт паркира и заключи колата, като остави мотора да работи, доволен от това, че имаше два ключа точно за тази цел. Той извади полицейската си карта и окачи верижката й около врата си с надеждата, че един стрелец би помислил два пъти, преди да катурне ченге. Убийците на полицаи нямаха дълъг живот, след като веднъж попаднеха в хартфордските затвори. Той тръгна по изкривените стълби с енергични бързи движения, като държеше очите си отворени за всичко наоколо. „Глупав нощен час за това място“, помисли си той с разтуптяно сърце и с ръка, готова да извади пистолета. За това място важеше законът „първо стреляй, после задавай въпроси“ — този закон не се харесваше много на Дарт, но му беше ясен.
Той почука енергично и зачака. Никой не отговори. „Нямам нищо против“, помисли той, поемайки обратно към очакващата го кола.
Когато кракът му се намираше на второто стъпало, той чу и почувства, че нещо проскърцва под обувката му и алармената инсталация в полицейския му мозък задейства. Беше готов да приеме това за стъкло, но не беше стъкло. Почти като стъкло, му подсказваше чувството. „Не спирай!“, предупреждаваше го същият вътрешен глас. Но той спря. Стълбището се оказа твърде тъмно и той извади малкия си джобен фенер, проклинайки се за това, че е такова момче скаут, и освети стъпалото. Снопът светлина попадна върху малки бели камъчета, подобни на звезди в нощно небе. Но камъните не се разпрашаваха като тези и затова Дарт се вгледа по-внимателно, без да престава да поглежда над рамото си, да не би да бъде нападнат. Предпазливо коленичи, протегна ръка и внимателно стри между пръстите си няколко зрънца. Същата алармена система зазвуча при този контакт: Каменна сол!