— Трябва да направя едно признание.
Тя обърна главата си към него и го погледна.
— Окей — изхъмка късо.
— Не е окей. — Той се надяваше, че тя ще реагира и ще каже нещо, след като смисълът на думите му беше ясен, но тя го изчака. — Свиквам с това. Чувствам се добре. Говоря за теб и мен.
— Знам за какво говориш.
— И все пак в същото време все още мисля за Гини.
— Аз все още мисля за моя брак.
— Знам — въздъхна той.
Тя пое дълбоко дъх.
— Има моменти, когато съм лудо влюбена в теб, Джо. И други, когато не съм много сигурна, че това е така.
— Чувствам го.
— Съжалявам — извини се тя. — Бих искала да не е така. Наистина искам.
— Бих искал да виждам малко повече децата. Винаги, когато пристигам, те отиват някъде.
— Не искам да им причинявам болка — призна тя. — Много са малки, за да разберат всичко това.
Седалката издаде звук, когато тя промени позата си. Той чуваше жуженето на градския живот — главно автомобилния трафик. Над двамата надвисна смущаваща тишина.
Тя добави:
— От дълго време Чарлз и аз плануваме да се съберем за една седмица и да видим дали не можем да започнем отново. Казах ти за това — додаде тя в желание да се защити. — Аз… ние… заради децата.
— Мислех, че може би това се е променило, имайки предвид последния месец.
— Не — промълви тя, съкрушавайки го. — Това не се е променило.
— Не е честно — оплака се той.
Тя отвори вратата и се измъкна навън. После прескочи една заледена локва и се озова на тротоара и бързо започна да се отдалечава. Излагаше на опасност и наблюдението, и собствената си сигурност. Той също наруши правилата. Остави колата и хукна след нея. Тя чу стъпките му и ускори крачките си.
— Аби — подвикна той след нея.
— Недей!
— Върни се в колата. Грешката е моя.
Тя спря и се обърна и той се блъсна в нея. Тя го избута с грубо движение и извика високо:
— Страшно си прав, че грешката е твоя. И при това голяма грешка. Това, за което говорим, са децата ми.
— Съжалявам — извини се Дарт.
Доближи я несигурно. Тя го погледна скептично, а след това двамата се притиснаха един към друг и се прегърнаха, а тя прошепна в ухото му:
— Задник.
— Никаквица. Хайде да оставим това, съгласна ли си? — попита той. — Каквото стане, стане.
Тя кимна. Когато изминаха половината от пътя до колата му, тя взе ръката му. Джо Дарт преплете пръстите си в нейните и стисна.
В единадесет и тридесет осветлението на долния етаж на Хамилтън корт 11 угасна, след което няколко минути по-късно горният етаж вече светеше. Дарт обясни:
— Автоматичен часовников механизъм.
— Съгласна. Или това, или през последните пет минути някой се е движил в тъмното.
Наблюдаваха заедно къщата до един часа сутринта, когато светлината горе изгасна. Дарт премести колата на Парк теръс, откъдето Аби можеше да го следи, когато той прекоси и още веднъж почука на предната врата. Никакъв отговор. Върна се до колата, избута Мак, който му пречеше, и отвори чантичката за първа помощ. Закачи на вратата една бяла лента на височина няколко педи от земята. Ако вратата се отвореше, лентата щеше да се изхлузи от пантата и да падне.
След това, отново под зоркия поглед на Аби, Дарт прикрепи тънка пръчка към единствената порта на разнебитената зелена ограда, така че ако портата се отвореше, пръчката щеше да падне на земята. Елементарни хитрости — той и Зелър ги бяха използвали десетки пъти.
Той остави Аби пред къщата й, като се надяваше, че може би тя ще го покани да влезе, но това не се случи. На път за вкъщи си мислеше с тревога за това и отново изведе Мак на кратка разходка.
Спа лошо до три часа сутринта и не можа да разбере какво го беше събудило — кошмар? Шум? Нещо на улицата? А след това в главата му се натрупаха мисли като прилепи в таван.
Няколко часа лежа буден, като се въртеше неспокойно. Занимаваха го възможностите, които предлагаше Хамилтън корт 11. Беше объркан от контрастиращите състояния на Аби.
Ако трябваше да огледа вътрешността на тази къща, от това следваше, че ще трябва да убеди Хейт да включи щатската полиция. Хейт на свой ред щеше да се види принуден да включи капитан Ранкин. Истинска каша.
Сутринта той се върна на Хамилтън корт 11. Отново почука на външната врата и отново никой не му отговори. Бялата лента си беше на мястото. Разочарован от това, че не беше намерил никакъв знак за нечие присъствие, той се върна, беше под напрежение, дланите му бяха влажни и студени. Мястото му беше противно. Намери пръчката на земята. Дарт я вдигна и я задържа в ръката си. В рядката кал до портата той видя отпечатъци от обувки в двете посоки. Не бяха неговите.