По някое време през нощта някой беше влизал вътре.
Каменната сол и листата, които беше събрал предишната нощ, сега се намираха в отделни пликове на предната седалка на колата му, маркирани и с етикети. „Материал“, помисли той.
Може би напълно достатъчен, за да убеди Хейт да проведе акцията.
24.
Това бяха няколко наситени с работа часа.
Дарт охлаби връзката си и разкопча яката си.
— Трябва ми група за спешна намеса за акция по събиране на данни от една къща в южния край — обясни Дарт на сержант Джон Хейт.
Кожата около очите на сержанта беше мастиленосиня и напомняше на Дарт маска, изобразяваща миеща мечка. Отделът за престъпления срещу личността се управляваше от двама сержанти — Джон Хейт или Дейв Алмеди, като всеки от двамата разполагаше със собствена група детективи и със собствено бюро в една остъклена стая на етажа на отдела. Двамата рядко се засичаха, тъй като хората им действаха на смени от по дванадесет часа.
Дарт се настани в метален стол срещу отрупаното бюро на Хейт. Поради флуоресцентното осветление кожите на двамата блестяха в грозен жълто-зелен цвят.
— Трябва ти какво? — помита Хейт риторично.
Идеята да се използва група за спешна намеса за акция, чиято единствена цел е събирането на данни, беше изцяло на Дарт. За нея щяха да бъдат необходими писмени заповеди и съдебни постановления и разумно оправдание. Дарт обясни:
— Мога да допусна присъствието на непознато лице в кабинета на Харолд Пейн през нощта, когато той… е извършил самоубийство. Браг ще ме подкрепи в това, че въпросното лице, което и да е било, вероятно е направило опит да прикрие присъствието си, като е почистило килима с прахосмукачка.
Хейт изглеждаше скептично настроен.
Дарт му подаде доклада на Браг, завършен само преди час. В него се посочваше идентичният химически състав между каменната сол, намерена в дома на Пейн, и солта, която Дарт беше взел от Хамилтън корт 11.
— Това свързва въпросното лице, къщата на Пейн и тази на Хамилтън корт 11. Говорих със собственика, който ме свърза с една фирма за недвижими имоти…
— Питър Шарп — сети се Хейт. Шарп се занимаваше с всички имоти от бедняшките квартали. Полицията не го обичаше.
— Да. Мястото е дадено под наем на някой си Уолъс Спарко, бял, петдесет и две годишен. — Дарт подаде на Хейт фотокопие от шофьорската книжка на Спарко. Още по-силен беше ефектът, когато му подаде и компютризирания портрет на човека, когото Люилън Пейдж беше видяла в дома на Джералд Лорънс. Макар и не идеално, сходството беше безспорно. — Уолъс Спарко е авторът на самоубийствата — каза Дарт.
— По дяволите — се изтръгна от Хейт, като сравняваше двете снимки. Той погледна Дарт със силно раздразнение. Беше против това, да се усложняват нещата. — Не са самоубийства?
— Това е, което трябва да докажа или опровергая.
— Тези разследвания не са твои. Къде, по дяволите, е мястото на Ковалски в тази работа?
— Без него, сержант — продължи неохотно Дарт. — Не ми е приятно, но такова е положението.
— Без Ковалски?
— Той водеше всяко едно от тези самоубийства — изтъкна Дарт.
— О, по дяволите… — Хейт се облегна назад в креслото си — О, по дяволите!
— Знам — кимна Дарт. — И на мен не ми харесва.
— Остави това — кресна Хейт побеснял. — Никак не обичам такива работи.
Дарт го изчака. Беше благоразумен и знаеше, че не трябва да притиска Хейт.
— Някой е ликвидирал и Пейн, и Лорънс и се е погрижил случаите да приличат на самоубийства? — промърмори Хейт. — Защо?
— За да ни заблуди. За да си свърши добре работата. За да бъде в безопасност: и двамата са сексуални насилници, сержант. Порнография. Малтретиране на съпруга. Стейпълтън също.
— Кой е Стейпълтън?
— Скачачът от „Гранада Ин“. Август.
— О, боже! — Той си почеса главата. — О, по дяволите.
— Знам — повтори Дарт.
— И какво, по дяволите, искаш от мен?