Проктор беше с груби, но красиви черти, малко над шест фута висок, с пронизващи сини очи и широки рамене, но се обличаше като търговец на коли втора употреба. Имаше позлатени копчета за ръкавели и черни очила, прорязани от бифокална линия. Прическата му подхождаше на очилата, същото можеше да се каже за усмивката му и всичко останало.
Дарт се отпусна върху една кафява кушетка, която просъска под него като змия. Проктор взе в ръката си едно дистанционно управление, насочи към стената и музиката спря. Слава богу!
— Допуснах, че може би търсиш работа — започна Проктор. Той подходи към Дарт в стила на луд мъжкар, който се опитва да го съблазни с перспективата за хомосексуална проституция.
— След напускането на отдела Уолтър Зелър е работил при теб — не му обърна внимание Дарт.
— Това, че попаднахме на Уолтър, беше голям удар — изгледа го спокойно Проктор, въпреки че на Дарт му се стори, че го изрече доста нервно. — И голямо разочарование, когато напусна. Но още веднъж, при всичко това, което му се беше случило в личен план, няма нищо толкова чудно. Не съм сигурен, че някога ще се чувства щастлив в частния сектор. — И продължи наставнически: — Някои хора не са създадени за тази работа. Не казвам, че е по-лесно или по-трудно от това, което ти правиш сега, всичко е съвсем различно. — Той си поигра с ръчния си часовник — също позлатен, като на места покритието се беше износило.
— Мога ли да попитам каква му беше работата при теб?
— Разбира се, че можеш да питаш. — Той предложи усмивка като тези от рекламите за паста за зъби и отправи към Дарт покровителствен поглед. — Стига да мога да отговоря — продължи, а усмивката остана върху лицето му. — Най-важното нещо за всяка частна охранителна фирма е дискретността, детективе — крайъгълният камък в нашия бизнес. Убеден съм, че ме разбираш.
— Няма да излезе от мен — обеща Дарт. — Не съм дошъл, за да ти повдигам поличката.
— Джо — изрече Проктор сериозно, като се наклони напред и заговори тихо. Дарт се запита дали в офиса нямаше скрит магнетофон. Донякъде той се увери, че това е така, когато Проктор посегна към дистанционното управление и върна обратно музиката, за да прикрие гласа си. Момчета като Проктор смятаха себе си за важни личности. Истинските важни личности никога не изразяваха това. — Няма да повярваш какви поверителни договори трябва да подписваш. С текст от двадесет страници. При много от тях над петдесет. — Изглеждаше, че този обем беше за Проктор източник на гордост. — Няма да повярваш, ако ти кажа какви са наказанията — при някои случаи седемцифрени суми. Аз съм законно и морално задължен да държа ципа между устните си затворен — това е всичко. — Нито един от килограмите му не съдържаше морал. — Същото важи и за хората, които работят при мен. Това е една от причините, поради които получаваме много пари. Хората идват при нас, за да не се вдига шум. Ясно? Съжалявам.
— Значи даже ако искаш да ми помогнеш, не можеш — изпробва Дарт.
— Разбира се, бих желал да помогна.
— Това са глупости. Нека ти кажа нещо, Проктор. Ако трябва, ще дойда тук с призовки.
— Ще трябва — кимна Проктор с още една театрална усмивка, видимо неповлиян.
— Нищо ли не можеш да ми кажеш?
— Съжалявам.
Дарт видя в очите на Проктор съпротива. Той не искаше Дарт да разполага с тази информация. От упоритост или поради вина?
— Намирам се в положение, при което не трябва да коментирам нищо, Джо. Бих искал да мога да ти помогна. Ясно? Съжалявам.
— Какво може да накара някого да изостави една приятна, добре платена работа само след няколко месеца? — попита Дарт. — Това не е разумно.