Телефонът й иззвънява и стомахът й се обръща.
— Ало? — казва тя веднага, без да погледне кой се обажда.
— Здрасти, Рейчъл, обажда се Джени Монкрийф, класната на Кайли.
— О, Джени, да, здравей.
— Чудехме се къде е Кайли.
— О, да, тя е болна. Щях да се обадя да предупредя.
— Трябва да се обадиш преди девет.
— Следващия път непременно. Съжалявам. Днес няма да дойде, не се чувства добре.
— Какво й е? Нещо сериозно?
— Просто настинка. Надявам се. И, ъъъ… повръщане.
— О, божичко! Съжалявам да го чуя. Надявам се, че до утре ще се оправи. Говори се, че е подготвила страхотна презентация за Тутанкамон.
— Не съм, ъъъ… сигурна за утре. Ще видим. Тези настинки са непредсказуеми. Виж, трябва да вървя, тъкмо й купувам лекарства.
— Докога ще отсъства?
— Не зная. Трябва да тръгвам. — Рейчъл има изчакващо обаждане от Непознат номер. — Доскоро, Джени, имам болна дъщеря, трябва да бягам — казва Рейчъл и отговаря на второто обаждане.
— Дано се стараеш, Рейчъл. Разчитам на теб. Няма да освободят момчето ми, докато не намериш някого, който да заеме мястото му — казва жената, отвлякла Кайли.
— Правя всичко по силите си — отвръща Рейчъл.
— Казаха, че са ти пратили съобщение и са ти казали за семейство Уилямс.
— Да.
— Ако се измъкнеш от всичко това, ще трябва да си мълчиш, иначе ще те накажат, както са наказали тях.
— Ще си мълча. Старая се, правя всичко по силите си.
— Продължавай, Рейчъл. Не забравяй, ако ми кажат, че си създала проблеми, няма да се поколебая да убия Кайли!
— Моля те, не говори така. Аз…
Но жената затваря. Рейчъл се вторачва в телефона. Ръцете й треперят. Жената очевидно е пред истерия. Кайли е заложник на жена, която звучи така, сякаш е на ръба на нервен срив. Един младеж излиза от колата си в отсрещната редица. Поглежда я особено за миг и после мрачно й кимва. И той ли е агент на Веригата? Навсякъде ли са? Тя преглъща ужасен стон, прибира телефона в чантата си и тръгва бързо към двойните врати на търговския център.
Супермаркетът "Сейфуей" е отворен и вече е пълно с хора. Тя грабва една кошница, минава бързо покрай изложените стоки за Деня на благодарността и открива рафтовете с евтини мобилни телефони. Избира си един, който изглежда прилично, евтин модел от AT&T, който може да прави снимки и клипове. Струва 14.95 долара. Тя слага дванайсет телефона в кошницата, после добавя още два. Четиринайсет. Ще стигнат ли? На рафта са останали само още шест. Майната му! Взима и тях.
Обръща се и вижда Вероника Харт, ексцентричната си съседка, която живее през пет къщи на остров Плъм. О, боже! Единствената причина да дойде тук е да избегне срещи с познати. Ако Вероника види телефоните, ще я попита дали се готви за края на света и после ще отбележи, че ако апокалипсисът дойде, клетките от мобилната мрежа ще бъдат унищожени от зомбита. Ще й изнесе цяла лекция, Рейчъл се спотайва зад непродадените стоки от Хелоуин и изчаква, докато Вероника плаща и си тръгва.
Прекарва телефоните през касата за самообслужване. След това отива в железарията "Ейс Хардуеър" и купува въже, вериги, катинар и две ролки широко тиксо.
Касиерът е хипстър с дълги бакенбарди тип Елвис и слънчеви очила.
— Трийсет и седем и петдесет — казва той.
Рейчъл му подава две по двайсет.
— Сега трябва да кажете "Не е това, което си мислите" — казва касиерът.
Рейчъл няма представа за какво говори.
— Какво?
— Всичко това — казва той и прибира покупките й в две найлонови торби. — Прилича на комплект за начинаещи, които ще си играят на "Петдесет нюанса сиво", обаче аз съм сигурен, че има по-невинно обяснение.
Истинското обяснение е много по-ужасяващо.
— Не, точно за това са — казва Рейчъл и бързо излиза от магазина.
12
Четвъртък, 11:59 ч.
, затова няма представа колко е часът, но мисли, че може би още не е станало оКайли няма телефонбяд. Не чува нищо, но вижда светлина през прозорчето на мазето.
Сяда в спалния чувал. Тук, долу, е толкова студено, че по краищата на прозореца се е образувал скреж. Може би, ако тича на място, ще се стопли?
Измъква се от спалния чувал и застава по чорапи на ледения бетонен под. Прави няколко крачки, докато веригата се опъне, и тези крачки не са много. Може да направи малък кръг около леглото и после обратно до старата чугунена печка. Дали е толкова тежка, колкото изглежда? Отива до нея и с гръб към камерата я бутва. Печката не помръдва. Нито сантиметър. Бързо се връща обратно в спалния чувал и чака, завита в него, напрягайки слух, за да чуе, ако вратата към мазето се отвори, но никой не идва.