Кара беше просто грешка на младостта — бракът им продължи само тринайсет месеца. Но Блеър… Ей богу, Блеър беше истинска балада. Отнесе със себе си къс от сърцето му, живота му и парите му.
Пари. Още една причина за тревоги. Ако беше изкарал още седем години в морската пехота, щеше да може да се пенсионира с половин заплата. Истината обаче е, че едва избегна военен съд заради случилото се в лагера "Бастион" през септември 2012.
Жени, пари, проклетата война… да върви по дяволите всичко — мисли той, затваря си очите и оставя хероина да го излекува. И той го излекува. Прави го като нов.
Спи около двайсет минути, събужда се и кара до най-близкия крайпътен магазин, откъдето си купува кутия марлборо и ред бул. Тревогата за Рейчъл временно е забравена.
Връща се в колата и включва радиото. Звучи Спрингстийн. Песента е нова, а той не познава новия Спрингстийн, но всичко е наред. Пали цигара, отпива от кенчето и потегля към Холдън, а оттам свива по 122А към центъра на града. Вече от два месеца живее в Устър. Няма сантиментални чувства към градчето. Няма останали живи роднини и съвсем малко приятели от доброто старо време.
Апартаментът му се намира в стара фабрика, превърната в жилищен блок. Просто място за спане и адрес за получаване на поща. Паркира доджа и влиза вътре. Вади бира от хладилника и включва айфона в зарядното. Когато телефонът светва, вижда второ съобщение от Рейчъл.
Казаха, че може да те включа. Обади ми се, моля те! — гласи съобщението.
Той набира номера й и тя вдигна мигновено.
— Пийт?
— Да, какво става?
— Вкъщи ли си?
— Да. Какво има?
— Ей сега ще ти се обадя — отвръща тя.
Телефонът звъни. На екрана пише Непознат номер.
— Рейчъл?
— Обаждам ти се от предплатен телефон. О, Пийт, трябва да говоря с някого. Опитах се да говоря с Марти, но той е в Джорджия. О, боже! — започва тя, но гласът й пресеква от хълцания.
— Катастрофа ли е станала? Какво се е случило? — пита той.
— Кайли е. Взеха ми Кайли. Отвлякоха я.
— Какво? Сигурна ли си, че не е просто…?
— Отвлякоха я, Пийт!
— Обади ли се в полицията?
— Не мога да се обадя в полицията, Пийт. На никого не мога да се обадя.
— Обади се в полицията, Рейчъл. Обади им се веднага!
— Не мога, Пийт, сложно е. Много по-зле е, отколкото си мислиш.
20
Четвъртък, 17:11 ч.
В главата на Пийт пулсира същата натрапчива мисъл като при Рейчъл: ако дори един косъм падне от главата на Кайли, той ще изпепели света им и ще стъпче димящите останки. Ще прекара остатъка от живота си да ги преследва, докато не ги избие до крак.
Никой няма да нарани Кайли, ще си я приберат у дома.
Пийт натиска газта на доджа по целия път до склада на шосе 9. Паркира пред клетка номер 33. Това е най-просторното помещение, колкото два гаража един до друг. Пийт бе започнал с най-малката клетка, после мина на средна и накрая стигна до тази — "двойно складово пространство". Отваря катинара, вдига ролетната врата, напипва ключа за лампата и спуска вратата след себе си.
Когато майка му продаде къщата и се премести близо до Скотсдейл, Пийт просто си събра нещата и ги захвърли тук, а през годините носеше още вещи. Докато не си купи апартамента, в който живее сега, не е имал истинско цивилно жилище. Изкара известно време в жилищния комплекс на лагер "Лежюн" и обитаваше поредица военни квартири в Ирак, Катар, Окинава и Афганистан. Този анонимен склад между шосето и старата запустяла железопътна линия е най-близкото до собствен дом, с което някога е разполагал.
Може да прекара часове в склада, да разглежда старите си вещи, но днес пренебрегва кашоните, пълни с носталгия, и отива директно при шкафа за оръжия до задната стена. Рейчъл говореше объркано и неясно по телефона. Кайли е отвлечена и на този етап Рейчъл не иска да отиде в полицията. Иска да съдейства на похитителите и да прави каквото й кажат. Ако той не успее да я убеди да се обади на ФБР, двамата ще трябва да се въоръжат тежко. Отключва шкафа и вади двата си пистолета, 45-калибровия автоматичен колт на дядо си, издаден от флота, собствения си глок 19, и накрая уинчестъра с пълнител за 12 патрона. Ловната му пушка е вече в колата.