— Е, нали ме познаваш, играя си с компютри от каменната интернет ера. Сега се опитвам да се върна в играта сериозно. Частният сектор в киберсигурността е доста популярен пазар сред бившите военни.
— Можеш ли да махнеш този бот?
— Няма да е трудно. Само че ако го махна, те веднага ще забележат липсата му.
— Тоест, ще разберат, че съм ги разкрила?
— Точно така. И ако разберат, че си ги разкрила, без съмнение, ще предприемат още ответни мерки. Просто не ползвай лаптопа или телефона си, докато не си приберем Кайли. После ще изтрия бота и ще ти изчистя устройствата.
— Те ще ми звънят по айфона. Трябва ми.
— Тогава просто не забравяй, че те подслушват и че телефонът ти, разбира се, е и джипиес предавател.
— Възможно ли е лично да наблюдават къщата? — пита Рейчъл.
— Възможно е — отвръща Пийт. — Може да ни наблюдават и в момента. Според мен не са тук, но не можем да сме сигурни.
Рейчъл потръпва.
— Все си представям Кайли в онова мазе. Сигурно е изплашена до смърт.
— Тя е силна. Кораво малко човече е.
Може би твърде кораво — мисли си Пийт. — Дано не се опита да направи някоя глупост.
22
Петък, 1:11 ч.
Кайли чака, докато решава, че е много късно, но, естествено, няма как да провери колко е часът. Няма айфон, айпад или лаптоп. Няма и часовник, разбира се, но кой изобщо носи часовници в днешно време?
Докато лежи, чува шум от коли на далечен път и от време на време долавя звука от някой самолет, който сменя скоростта, за да се снижи към летище Лоугън в Бостън. Много далече самолети летят към много далечното летище.
Тя сяда на матрака с гръб към окото на камерата и хапва една солена бисквита. Първият й план се провали. Тубата с паста за зъби не може да отваря белезници. Опитва часове наред, но нищо не постигна. Вторият й план обаче може и да свърши работа.
Малко след падането на нощта мъжът донесе хотдог и чаша мляко. Сложи таблата на пода до нея. Пистолетът беше затъкнат в пуловера му. После жената слезе да вземе таблата с пистолет в дясната ръка. Винаги са въоръжени. Тя е тринайсетгодишно момиче, вързано с верига за стокилограмова печка, но те не поемат никакви рискове. Винаги идват тук с пистолети. И точно това, осъзнава Кайли, ще й помогне.
Зърна го по-рано през деня. Докато слънцето се движеше бавно по небето, тя видя отблясък в единия ъгъл на помещението. Доближи се колкото може и откри, че отблясъкът идва от гаечен ключ, полускрит под бойлера. Гаечен ключ, изпуснат от някого и забравен, може би преди години. Очевидно са подготвили мазето за нея, но за да види ключа, човек трябва да легне на пода и да гледа право към бойлера, докато следобедните слънчеви лъчи нахлуват в мазето.
Ключът ще я спаси.
Тя чака. И чака.
Някъде около малките часове шумът от трафика като че ли намалява и самолетите прелитат по-нарядко. Не спира да мисли за щатския полицай. Дали са го убили? Сигурно са го убили. Това значи, че я държат в плен двама убийци. Не приличат на убийци, но са такива. Опитва се да пребори ужаса, който предизвиква тази мисъл, но щом се замисли, тя изплува от скривалището си…
Мисли за майка си. Майка й ще се притесни до смърт. Ще се срине. Тя не е толкова силна, на каквато се преструва. Дори година не е минала от края на химиотерапията. А и баща й… баща й е страхотен, но май не е най-надеждният човек на света.
Отново поглежда камерата до стълбите. Колко ли е часът? Дали ще успеят да заспят тази нощ? Сигурно ще се наложи да поспят.
Чака още.
Става може би два часът през нощта. Добре, хайде — казва си тя. Изправя се, опъва веригата и с всички сили започва да дърпа печката. Тя е невероятно тежка, разбира се, но подът е от гладък бетон и няма почти никакво триене. По-рано изля малко вода под чугунените крака на печката и я разнесе наоколо с надеждата, че и това може да помогне.
Дърпа веригата с всички сили, изопнала тяло назад като в игра на дърпане на въже. Поти се, мускулите я болят и изглежда невъзможно, че едно момиче може…
Печката подскача. Краката на Кайли поддават и тя пада на пода. Приземява се на опашката си с тъп удар.
Прехапва си устните, за да не изкрещи.
Претъркулва се на земята. Мамка му, мамка му, мамка му!
Болката започва да отслабва и тя проверява нараняванията си, доколкото й е възможно. Като че ли няма счупено. Никога не си е чупила кост, но предполага, че болката би била доста по-силна от това, което усеща. Когато Стюарт си счупи китката, карайки кънки на заледеното езеро в парка в Нюбъри, крещя дълго. Но пък Стюарт си е Стюарт.