— Виж тук — казва Пийт. — Хелън току-що пусна снимка в инстаграм от ресторант "Сийферър" на улица "Уеб" в Сейлъм.
— И във фейсбука пусна току-що — казва Рейчъл.
— Казва, че ще закусва там с приятелката си Деби. Колко е далеч Сейлъм?
— Не много. На пет минути, евентуално десет, ако има задръстване.
— Не е много добре. Но пък закуската със стара приятелка би трябвало да трае поне четирийсет и пет минути, нали така?
Рейчъл поклаща глава.
— Не знам. Ако е само кафе и мъфини, може да свършат и по-бързо. Но пък, ако искаха само кафе и мъфини, щяха да отидат в "Старбъкс". Защо, какво мислиш?
— Мисля, че щом Майк излезе и децата отидат на училище, а Хелън е на закуска, къщата ще остане празна.
— И какво?
— Ще вляза през задния вход. Ще огледам. Може да сложа един малък бот на семейния лаптоп.
— Може ли?
— О, да.
— Как?
— Близането с взлом е проста работа, както сама си разбрала вече с Апънзелър. Техниката за подслушване научих от един приятел, Стан, когато работих за него след армията.
Рейчъл клати глава.
— Не знам.
— Ще ни бъде от полза. Ще знаем какво си мислят. Когато хванем Тоби, нещата ще станат сериозни много бързо.
— Безопасно ли е?
— Безопасно ли е това, което правим в момента?
Майк Дънлийви най-сетне тръгва на работа в седем и петнайсет. Кара до гарата в Бевърли и оставя беемвето си на паркинга. Хелън извежда децата в 8:01. Не е достатъчно студено за зимни палта, но въпреки това тя ги е навлякла. Рейчъл си мисли колко са сладки в прекалено широките зимни дрехи, шапките и шаловете си.
— Искаш ли да ги проследим? — пита Пийт.
Рейчъл поклаща глава.
— Няма смисъл. Хелън ще ни съобщи, когато ги остави в училище и стигне в ресторанта.
Те седят във волвото, чакат и става точно така — в осем и петнайсет Хелън пуска селфи, снимано в "Сийферър".
Пийт оглежда улицата. В края й момче на видима възраст в горните класове от гимназията цели с топка баскетболен кош. От другата страна едно момиченце излиза от къщата си и започва да скача по трамплина в двора.
— Погледни натам — входната врата е затворена, детето е само на трамплина. Идеална е — казва Пийт.
— Да — съгласна е Рейчъл. — Но планът не е такъв.
— Така ли? Добре, влизам.
Рейчъл го стисва за ръката.
— Сигурен ли си, че трябва, Пийт?
— Нужна ни е цялата информация, която можем да съберем за тези хора. Преди акция се събира всичко, до което можеш да се добереш, дни наред, понякога седмици, преди да влезеш в битка. Но сега не разполагаме с дни или седмици, затова трябва да научим всичко възможно най-бързо.
Рейчъл разбира логиката.
— И точно затова ще отида сега, докато къщата, както предполагаме, е празна. Ако се окаже, че имат някой стар откачен чичо, спотаил се вътре с пушка в ръка, предполагам, че ще се прецакам. Ако не се върна след петнайсет минути, тръгвай.
— Какво ще правиш вътре всъщност?
— Каквото успея да направя за петнайсет минути.
— Добре, това значи до осем и половина.
— Да.
— И какво ще значи, ако не се върнеш до осем и половина?
— Ще значи, че нещо ми е попречило. Няма да кажа нищо, разбира се, но ти трябва да минеш на мишена 2 или по-добре направо да си направиш изцяло нов списък, за който не знам нищо.
— Ще ти звънна, ако тук стане нещо.
— Добре, но ако нещата се закучат, просто се махай оттук.
Пийт прехвърля раницата си през рамо, проверява дали някой не го гледа и изтичва до оградата между къщата на Дънлийви и една горичка, сбутана между плажа и улицата. Рейчъл го гледа как прескача оградата и влиза в задния двор на Дънлийви. Ослушва се за крясъци или изстрели от пушката на стария откачен чичо, но не се чува нищо подобно. В огледалото за обратно виждане гледа момиченцето отсреща, което продължава да скача на трамплина. Не се вижда някой да я наглежда. Входната врата на къщата й е затворена. Всъщност би било съвсем лесно да отиде в двора и да вземе детето.
Господи боже, що за мисли? В какво, по дяволите, си се превърнала, Рейчъл?
Тя си включва телефона и поглежда часа: 8:22. Затваря очи и мисли за Кайли. Успяла ли е да поспи? Доколкото познава дъщеря си, сигурно през цялата нощ е мислила за майка си и баща си и се е притеснявала за тях.