О, боже, Кайли, идвам да те прибера! Ще те върна. Никога повече няма да те изпусна от поглед. Ще бъда по-добра майка. Ще те опазя. Ще изключа всички социални мрежи. Няма да вярвам на никого. Тотална изолация.
Отново поглежда телефона: 8:23.
Бял микробус се движи бавно по улицата, от онзи вид грохнали бели микробуси, които неизменно се ползват за нещо подозрително. Само че шофьорът изобщо не я поглежда, а продължава напред. Тя тършува из джобовете на палтото си за цигарите на Марти, но не успява да ги намери. Някъде наблизо някакво куче лае като полудяло. Къде лае? Семейство Дънлийви нямат куче. Може би съседското куче е видяло Пийт да влиза в къщата и е разбрало, че е непознат?
Телефонът казва, че е 8:28.
Включва радиото. Попада на едно от безкрайните повторения на "Говорим за коли". Единият от двамата братя водещи нарежда нещо за микробусите фолксваген.
Вече е 8:31.
Къде е Пийт? Кучето лае по-силно. Момиченцето слиза от трамплина, взима нещо, което прилича на кутийка безалкохолно, и се връща на трамплина.
Това не е много умно, миличка. Не и с тази хубава рокля — мисли си Рейчъл.
Вече е 8:34.
Една черно-бяла патрулка от участъка в Бевърли се появява в огледалото й за обратно виждане.
— О, не! — промълвява Рейчъл.
Завърта ключа в стартера и стабилният стар двигател се събужда с ръмжене.
Патрулката подкарва бавно нагоре по улицата. В нея има двама полицаи. Идват право към нея.
Часът е 8:37.
Кучето лае все по-силно. Полицейската кола идва все по-близо. Тя включва на първа скорост, левият й крак е на съединителя, десният чака да натисне газта. Момиченцето на трамплина прави неизбежното и успява да разлее кутийката с безалкохолно върху роклята си. Започва да пищи. Двамата полицаи се обръщат да я погледнат. Пийт се появява на оградата на Дънлийви. Скача в горичката, тича към волвото и сяда на задната седалка задъхан.
— Тръгвай! — казва.
— Всичко наред ли е?
— Да. Наред е. Тръгвай!
Рейчъл отпуска съединителя и потегля. Тръгва на изток, към Манчестър, и оттам на север, към Ипсуич и шосе 1А. Полицаите не я следват. Пийт седи отзад и си гледа телефона.
— Всичко наред ли е? — пита тя отново.
— Да, наред е.
— Какво стана?
— Нищо. Всичко мина гладко. Задният прозорец беше отворен, така че влязох за две секунди. Намерих включен настолен компютър в един кабинет на първия етаж. Вкарах му червей. Не успях да намеря домашния им телефон, така че на него не успях да сложа микрофон, за жалост. Доста хора вече не ползват стационарни телефони. Но щом включат компютъра, ще мога да им прочета имейлите, скайп разговорите, фейстайм разговорите и паролите за съобщения по аймесинджър.
— Боже мили! — казва Рейчъл впечатлена.
— Аха — отвръща Пийт.
— Приятелят ти Стан ли те научи на всичко това?
— На повечето. Винаги съм имал мислене на престъпник.
— Да, Марти ми е разказвал как си откраднал кола и си карал до Канада, когато си бил на единайсет.
— А, не, не стигнах до Канада. И бях на дванайсет — казва Пийт с фалшива скромност.
— Забави се повече от петнайсет минути.
— Знам. Намерих стаята на Тоби. Проучих малко. Нормално хлапе. Няма видими здравословни проблеми. Пада си по Red Sox, Х-Men и някакъв сериал на име "Stranger things". Абсолютно нормално дете.
— Значи ще свърши работа? — пита Рейчъл тъжно.
— Да, ще свърши работа — отвръща Пийт.
Минават по моста към остров Плъм. Когато стигат до къщата, Рейчъл се прозява.
— Кога спа за последен път? — загрижено пита Пийт.
Тя не обръща внимание на въпроса.
— Ще направя още кафе. Имам работа за вършене.
Рейчъл се качва на горния етаж, за да вземе бялата дъска за записки от стаята на Кайли. Отваря вратата и почти очаква Кайли да се е скрила вътре и всичко това да се окаже някаква жестока, извратена шега.
Стаята е празна, но мирише на малкото й момиченце. На онзи евтин парфюм "Форевър 21" който Кайли толкова обича. Колекцията от миди, дрехите, преливащи от коша за пране, книгите за астрономия и древен Египет. Кутия с всички картички за рожден ден, които е получила в живота си. Постерите на момчешката група Брокхамптън и "Гордост и предразсъдъци" с Кийра Найтли. Прилежно подредените папки за домашни. Колажът от снимки на приятели и роднини.
Рейчъл усеща, че започва да се олюлява. Взема бялата дъска, излиза в коридора и внимателно затваря вратата.
На долния етаж двамата планират отвличането на Тоби и чертаят схеми. Тази вечер има урок по стрелба, следващият е в неделя вечерта. Урокът свършва в седем часът и Тоби се прибира пеша. Това е моментът, в който трябва да действат.