— Клубът по стрелба се събира в сграда, която наричат Старата митница близо до брега в Бевърли. Оттам до къщата на Дънлийви е един хвърлей — казва Пийт, който гледа картата на града в Гугъл.
— И колко е един хвърлей?
— Около километър. Няколко пъти разгледах маршрута. Той върви от Старата митница нагоре по улица "Ревеню" после свива вляво по "Стандор" надясно по "Посейдон" и стига вкъщи. Няма да му отнеме повече от седем-осем минути. Може би най-много десет.
Времето е доста малко и двамата го знаят.
— Ще трябва да го хванем между седем и седем и девет. Всъщност, за да успеем, трябва да го хванем на "Стандор", защото по "Ревеню" ще има много хора, а няма как да го хванем пред къщата му на "Посейдон" защото майка му ще го чака — казва Рейчъл.
Пийт потърква брадичката си. Времето наистина е малко, пространството за действие — също, но той не го изрича на глас. Това е детето, за което са си направили плана. Рейчъл сподавя нова прозявка.
— Защо не легнеш да дремнеш, а аз ще мина оттам отново и ще проверя целия маршрут — предлага Пийт.
— Няма нужда да дремвам. Да вървим.
— Сега?
— Да.
Те излизат, качват се във волвото и стигат в Бевърли само след петнайсет минути. Градчето е може би малко прекалено близо до дома на Рейчъл, но няма какво да се направи.
По улиците има повече хора. Броят на тъпаците, разхождащи кучетата си, според Рейчъл, е притеснително висок. А са тъпаци, защото си позволяват да изглеждат толкова безгрижни и щастливи, докато небето пада. Вече е паднало. Старата митница е близо до брега и е поредното популярно сред кучкарите място за разходки.
— Обновили са прогнозата за времето — казва Пийт, който си гледа лаптопа. — Ще преръми, няма да вали силно. Да се надяваме, че ще ръми достатъчно силно, че хората да си останат вкъщи, но не чак толкова силно, че майка му да дойде да го прибере.
— Когато си върна Кайли, няма да я оставя да ходи никъде сама, докато не навърши петдесет — мърмори Рейчъл с ясното съзнание, че думите й са класически пример за "след дъжд качулка".
Потеглят по "Ревеню", после по "Стаидор" и нагоре по "Посейдон" което им отнема около три минути из скучноватото предградие, типично за Нова Англия. От двете страни на "Стандор" има редици от стари кестени, по които още са останали листа.
— Чудесно прикритие — отбелязва Пийт.
Обръщат и тръгват обратно към центъра.
— Добре, ето какъв е планът — обявява Рейчъл. — Първо, отиваме до Старата митница. Второ, чакаме децата да излязат. Трето, следваме Тоби по "Ревеню" и "Стандор". Моля те, боже, дано Тоби да е сам! Четвърто, спираме до него. Пето, хващаме го и го вкарваме вътре. Шесто, махаме се.
— Искаш ли аз да го хвана?
Рейчъл кимва.
— Аз ще карам.
— Добре.
Тя го поглежда.
— Има толкова много неща, които могат да се объркат, Пийт. Радвам се, че си с мен.
Пийт се сеща за онази нощ в "Бастион" през септември 2012, когато всичко се беше объркало. Прехапва устни.
— Всичко ще мине гладко, Рейч — казва той.
— Дори да е така — отвръща тя нещастно, — пак е ужасно.
24
Петък, 11:39 ч.
Кайли се събужда в спален чувал. Къде…? Тя се сепва от страх, когато се сеща къде е и какво се е случило. Намира се в мазе някъде на север от Нюбърипорт с двама души, мъж и жена, които я държат в плен, докато майка й плати откупа. Гърлото на Кайли се свива. Тя сяда в спалния чувал и си поема въздух на пресекулки. Въздухът тук, долу, е влажен и гъст.
Въпреки това го поема в дробовете си и се насилва да се успокои, дявол да го вземе. Ще ме убият, ще ме убият, ще ме… Не. Няма. Не са психопати. Няма да ме наранят, ако мама направи каквото искат. Онова, което се случи с щатския полицай, беше злополука.
Освен това още не е мъртва.
Замисляше план. Ключът… да!
Ако се съди по слънцето, спала е доста до късно. Невероятно е, че изобщо е спала. Сега се налага да се изпишка. Тя обръща гръб на камерата, грабва кофата, която й служи за тоалетна, и използва смачкания спален чувал като параван.
След няколко минути вратата се отваря и тя вижда мъжа да стои горе на стълбите. Зад него се виждат двор и дърво. Той оставя вратата отворена и слиза при нея с поднос в ръце. По пижама е, а лицето му е скрито под ски маската. Тя го чува как тежко диша, сякаш слизането по стълбите го е затруднило.
— Добро утро — казва той. — Ако е още сутрин. Мисля, че е. Донесох ти, хм, късна закуска. Зърнени кръгчета. Чириос. Нали обичаш Чириос?