"Готово" — пише тя.
"Какво е готово?" — отговарят й.
"Отвлякох Амилия Дънлийви. При мен е."
Телефонът иззвънява.
— Добре. Много добре — казва изкривеният глас. — Сега ще се обадя на семейството. После ще им се обадиш ти и ще им поискаш сто хиляди долара, платими в биткойни на същата сметка както преди.
— Сто хиляди! Това е малко…
— Това е само половината от сумата в спестовната им сметка. Спокойно могат да си го позволят. Въпросът не е в парите, Рейчъл.
— Знам. Въпросът е във Веригата.
— Точно така. Ще им се обадя и ще им кажа да намерят лист и химикалка. Ти ще говориш с тях след точно пет минути от предплатен телефон. Ще чакат обаждането ти.
Линията прекъсва. Рейчъл се обажда на Пийт по една от еднодневките.
— Ало? — казва той.
— Всичко наред ли е? — пита тя.
— Стресната е, разбира се. Изплашена. Казвам й, че сме приятели на семейството. Тя хем ми вярва, хем не съвсем.
— Пази я, Пийт. Дръж я далече от ядки. Не знам колко е тежка алергията й, но е по-добре да се презастраховаме. Да не ставаме тъпи детегледачи като в разни филми.
— Няма.
— Трябва да четем етикетите на всичко, което й даваме, и ще трябва да купим епинефрин.
— Ще купим. Ей сега ще потърся. Мисля, че се продава в готови спринцовки в ибей. Обади ли се на семейството?
— Сега ще се обадя.
— Използвай друг телефон, не този. Отдалечи се с колата от къщата и тогава се обади.
— Добра идея. Така ще направя.
Тя бързо откарва доджа до паркинга пред океана. Набира номера на семейство Дънлийви.
— Ало? — казва разтревожен женски глас.
— Дъщеря ви Амилия е при мен. Отвлякох я. Не се обаждайте в полицията. Ако се обадите в полицията или друга служба, ще я убия. Разбирате ли?
Хелън започва да пищи. Рейчъл я успокоява с думите, че ако не се успокои, ще вкара един куршум в мозъка на дъщеря й. Разговорът отнема десет минути. Когато свършва, Рейчъл излиза от колата и отново започва да повръща, докато накрая не остава нищо за повръщане. Взира се в черния океан, чиито вълни се разбиват на брега. Седи на пясъка, а наоколо вали силен леден дъжд. Главата я боли. Има чувството, че черепът й ще избухне.
Седи още пет минути, после става, стъпква предплатения телефон и хвърля останките му в океана. После вдига лице към дъжда и моли водата да я пречисти. Не става. Обажда се на Пийт от друг телефон.
— Готово. Всичко наред ли е при теб?
— Не особено. Сложих й белезници и я закопчах за колоната. На това не възрази особено. Не крещи и не се бори, но плаче и иска майка си, и казва, че не може да остане тук без Господин Бу. Господин Бу е мечка. Пълно е с плюшени животни, но тя иска само Господин Бу.
— Разбирам — казва Рейчъл.
Тя се качва в колата и отива в собствения си дом. Качва се в спалнята на Кайли. Открива Маршмелоу, розовия плюшен заек на дъщеря й. Как ли спи Кайли без Маршмелоу и котката си? Тя взима Маршмелоу, вдига си качулката и тича през дъжда към Апънзелър.
Почуква по задната врата и Пийт отваря. Говори по телефона и изглежда разтревожен.
— Какво има? — шепнешком пита тя.
— От Америкън Експрес искат да потвърдя превода — казва той, закрил с ръка микрофона.
— И на мен ми се обадиха от Виза. Ако парите не стигнат където трябва тази нощ, ще убият Кайли.
— Знам. Ще оправя нещата — отвръща той.
Пийт не изглежда добре. Нервен е, очите му са изцъклени и се поти.
— Добре ли си?
— Да. Ще оправя всичко.
Рейчъл си слага ски маската и слиза в мазето. Амилия е изтощена. Плакала е, борила се е, пак е плакала и сигурно единственото, което иска в момента, е да заспи, но не може да заспи без Господин Бу. Седнала е на матрака върху спалния чувал, заобиколена от лего, настолни игри и погрешните плюшени животни.
Рейчъл сяда до нея.
— Знам, че си изплашена, миличко, но няма от какво да се страхуваш. Тук си в безопасност, обещавам. Няма да позволя да ти се случи нищо.
— Искам мама — казва Амилия.
— Знам. Скоро ще те върнем при нея. Виж, чух за Господин Бу и макар да не е при нас, ти донесох най-добрия приятел на моето момиченце, Маршмелоу. Има го откак се е родила. Той е много, наистина много специален. В него са събрани тринайсет години обич.
Амилия гледа Маршмелоу подозрително.
— Искам Господин Бу.
— Господин Бу не е при нас, само Маршмелоу е тук — казва Рейчъл. — Маршмелоу е приятел на Господин Бу.
— Така ли?