Ударникът пада и удря възпламенителя. Следва щракване и после тишина. Тя отново дърпа спусъка. Барабанът се завърта. Парникът се връща обратно нагоре и отново пада върху възпламенителя. Още едно изщракване и после тишина. Тя дърпа спусъка още четири пъти, докато барабанът не прави пълно завъртане.
— Не разбирам — казва тя.
Мъжът посяга и взима пистолета от ръцете й. Отваря барабана и й показва шест лъскави празни месингови патрона, които е сложил в оръжието.
32
Събота, 7:35 ч.
От кухнята се чува шум. Да не се е върнал полицаят? Рейчъл вдига пистолета и го насочва към вратата на мазето.
— Кой е? — пита.
Прицелва се. Задържа дъха си. Пийт се втурва надолу по стълбите.
— Взех епинефрина. Пристигна! — казва той.
— Слава богу!
Рейчъл се отдръпва и Пийт инжектира Амилия. Инжекцията действа почти мигновено. Като някакво проклето чудо е. Амилия си поема въздух накъсано и започва да кашля.
Кашля и вдишва въздух, и пак кашля. Пийт й дава вода, тя пие, а гърдите й свирят. Пийт взема китката й в ръка.
— Пулсът се успокоява. И диша по-добре.
Рейчъл кимва, качва се горе, открива барчето на Апънзелър и си налива един пръст скоч. Изпива го и отново си налива. След двайсет минути Пийт се качва при нея.
— Как е тя? — пита Рейчъл.
— Доста по-добре — отвръща Пийт. — Температурата й спадна.
— Беше много зле. Спря да диша.
— Аз съм виновен. Не проверих закуската.
— Аз щях да я оставя да умре…
Пийт поклаща глава, но знае, че е така и че той също би я оставил да умре.
— Превърнала съм се в тях — прошепва Рейчъл.
Двамата се взират един в друг секунда-две. Очите им разказват една и съща история на срам, изтощение и страх.
— Докато ти беше навън, дойде някаква жена, която търсеше Илейн Апънзелър. Отиде си, но се е обадила на полицията.
— И те дойдоха ли?
— Да.
— Провалена ли е мисията?
— Не мисля. Пофлиртувах с полицая и май сега си мисли, че съм разгонена старица, която звъни на полицията само за да си уреди срещи с този или онзи полицай.
— Не си старица — казва Пийт с усмивка в опит да разведри настроението.
Може би умирам, Пийт — мисли си Рейчъл. — Колко по-стар от това може да стане човек?
— Значи Амилия е добре?
— Оправя се, да.
— Ще сляза да я видя.
Дишането и цветът на лицето на Амилия се възвръщат напълно чак след половин час. Щом следите от ядки са й причинили подобна реакция, то прекият досег с фъстъци със сигурност би я убил.
— Защо непрекъснато носите тези маски на лицата? — пита я Амилия.
— Защото, когато те върнем на майка ти, не искаме тя да знае как изглеждаме — отвръща Рейчъл.
— Мама не знае ли как изглеждаш?
— Не.
— Трябва да се сприятелиш с нея във фейсбук. Тогава ще разбере — казва детето без следа от съмнение.
— Може и така да направя. Искаш ли сок?
— Ябълков ли е?
— Да — казва Рейчъл и й подава кутийката.
— Мразя ябълков сок. Всички знаят, че мразя ябълков сок. — Амилия простенва и захвърля кутийката, след което хвърля и коня от лего, с който се е заиграла. Той се пръсва на десетки парченца. — Мразя да стоя тук и теб мразя! — крещи тя.
— Не викай, миличко — казва Рейчъл.
Постараха се със звукоизолацията, но все пак…
— Защо?
— Защото ако викаш, предполагам, че ще се наложи да ти залепим устата с тиксо, за да пазиш тишина.
Амилия я поглежда изумено.
— И как ще дишам?
— Ще дишаш през носа.
— Наистина ли ще го направиш?
— Да.
— Ти си гадна.
Рейчъл кимва. Момиченцето е право. Тя е гадна. Толкова е гадна, че е била готова да я остави да умре тук, долу. Вади телефон еднодневка от чантата си.
— Искаш ли да говориш с майка си? — пита тя.
— Да! — отвръща Амилия.
Рейчъл набира номера на Хелън Дънлийви.
— Ало? — казва Хелън.
Тя е объркана, изтощена и изплашена.
— Искаш ли да говориш с Амилия?
— Да, моля.
Рейчъл включва телефона на високоговорител и го подава на момиченцето.
— Миличка, там ли си? — пита Хелън.
— Мамо, кога мога да си дойда вкъщи?
— Скоро, мило, съвсем скоро.
— Тук не ми харесва. Тъмно е и страшно. Кога ще дойде татко да ме вземе? Не ми е добре. Много ми е скучно.
— Скоро, миличко. Скоро ще дойде.
— Ще пропусна ли много от училище?
— Мисля, че да. Не знам.
— Мразя тази верига на ръката ми. Мразя я!
— Знам.
— Кажи чао на майка си — казва Рейчъл и посяга да вземе телефона.