— Не си е вкъщи… Тя, тя замина за Ню Йорк — заеква Рейчъл.
— Вие ли сте Рейчъл О'Нийл? — пита мъжът.
— Да.
Мъжът вдига пистолета… Тя се сепва и се събужда.
Леглото е празно. Пийт го няма. Къщата тъне в тишина. И преди е сънувала този сън. Вариации на тема. Смисълът му е очевиден. Не е нужно човек да е гений, за да разбере кошмара: длъжница си. Винаги ще бъдеш длъжница. Дължиш. Щом станеш част от Веригата, оставаш част от нея завинаги. Дори ако ти хрумне да се отделиш, ответният удар ще те настигне.
Като рака. Той винаги ще бъде там, ще се спотайва в сянката до края на живота й. До края на живота на всички им.
Рак.
Да.
Тя поглежда възглавницата и, разбира се, на нея са паднали няколко кестеняви и черни косъма и — о, колко очарователно! — доста посивели косми. Когато отиде да се срещне с онколожката си в онзи съдбовен вторник сутринта, доктор Рийд веднага я прати на ядрено-магнитен резонанс. Резултатите явно бяха достатъчно тревожни, че да накарат доктор Рийд да назначи хирургическа операция още същия следобед. Същата операционна със светлобежови стени в Масачузетската болница. Същият мил анестезиолог от Тексас. Същия хирург унгарец, който не си губи времето с празни приказки. Дори от уредбата звучи същата симфония на Шостакович.
— Всичко ще бъде тип-топ, мило. Брой обратно от десет — каза анестезиологът.
Я стига! Кой ползва "тип-топ" в днешно време? — помисли си Рейчъл.
— Десет, девет, осем…
Операцията бе обявена за успешна. Ще има нужда "само от профилактичен курс химиотерапия" — на доктор Рийд й е лесно да го каже, защото няма тя да се подлага на него. Не на нея ще вливат отрова във вените. И все пак веднъж на две седмици за четири месеца е нещо, с което Рейчъл може да се справи. Вече нищо не е толкова кошмарно, след като дъщеря й е при нея.
Изтръсква космите от възглавницата и кошмара от съзнанието си. Чува как на горния етаж Кайли влиза в банята. Някога Кайли пееше под душа. Вече не пее.
Рейчъл вдига щорите и взима чашата с кафе, която Пийт е оставил за нея до леглото. Сутринта изглежда приятна. Тя се изненадва, че няма сняг. Сънят беше много реалистичен. Спалнята гледа на изток, към залива. Тя отпива глътка кафе, дръпва стъклената врата към верандата и излиза. Времето е ясно и мразовито, а калищата близо до водата са пълни с птици.
Вижда доктор Хейвъркамп да върви през дюните пред къщата. Помахва й и тя му помахва в отговор. Той се скрива зад един храст пясъчна слива — растението, от което е взел името си и този остров, и онзи в Ню Йорк. Сливите са узрели. Предишната есен направиха конфитюр и го продаваха на фермерския пазар. Двете с Кайли си разделиха приходите. Кайли нарече начинанието им "Вайнланд Джам Корпорейшън" и го изписа на домашно направените етикети на бурканите. Тя се развълнува, когато научи, че опасните грабителски настроени викинги може би някога са стигнали чак до острова. В онези дни са могли да копнеят за малко опасност от безопасно разстояние.
Рейчъл пристяга колана на халата си и влиза в хола.
— Мило, искаш ли да ти направя закуска? — провиква се към дъщеря си.
— Препечена филийка, моля — отвръща Кайли от горния етаж.
Рейчъл продължава към кухнята и слага две филии хляб в тостера.
— Честит Ден на благодарността — казва някой зад нея.
— Мамка му! — възкликва тя и се завърта, вдигнала ножа за хляб.
Стюарт на шега вдига ръце.
— Стюарт, много съжалявам, не знаех, че си тук — казва Рейчъл.
— Можете да свалите ножа, госпожо О'Нийл — отвръща Стюарт с престорено ужасено изражение.
— Извинявай и за мръсната дума. Не казвай на майка си.
— Няма проблем. Не е изключено да съм чувал тази дума веднъж-дваж в различни, хм, контексти.
— Искаш ли препечена филийка?
— Не, благодаря. Дойдох само да кажа здрасти на Кайли, преди да тръгнете.
Рейчъл кимва и все пак слага филийка и за Стюарт. Тримата с Кайли и Пийт ще празнуват Деня на благодарността в Бостън. Празникът се пада само два дни след поредната химиотерапия, но Марти прояви готовност да го организира и ги покани у тях.
Всичко е наред. Абсолютно всичко.
Рейчъл изпича още две филийки и ги слага в стойката за препечени филии.
Пийт се връща от джогинга си. Изглежда задъхан, но щастлив. През последните две седмици тича доста и е заякнал. От Клиниката за ветерани в Устър го вкараха в метадонова програма, която позволява да намалява постепенно дозата опиати, които употребява. Дотук работи. И ще трябва да продължи да работи. Семейството е най-важното. Пийт го знае.