— Съжалявам. Аз… не успях да се свържа с него. Оставих му съобщение. Просто… Не знам дали ще успея да се справя сама, аз…
— Може по-късно да ти разрешим да потърсиш помощ. Ще ти пратим начин, по който да се свържеш с нас и да помолиш за разрешение. Но засега, ако ти е мил животът, не говори с никого. Намери парите и започни да избираш мишена. Ще се справиш, Рейчъл. С полицая на магистралата се справи добре. Да, точно така, видяхме те. И ще продължим да те наблюдаваме отблизо, докато всичко свърши. А сега се захващай с работа — завършва гласът.
— Не мога — възразява тя безпомощно.
Гласът въздъхва.
— Не избираме хора, които се нуждаят от продължителна подготовка. Това би било твърде изтощително за нас. Избираме силни хора. Хора, които могат да се оправят в живота. Ти си такава, Рейчъл. А сега ставай от проклетия под и се захващай за работа!
Разговорът прекъсва. Рейчъл гледа телефона с ужас. Те наистина я наблюдават. Знаят на кого се е обадила и какво прави. Блъсва телефона надалеч от себе си, става на крака и с препъване отива в банята, сякаш току-що е излязла от катастрофирала кола.
Надвесва се над мивката и наплисква лицето си с вода. Нито тук, нито другаде из къщата има огледало, освен в стаята на Кайли. Махнала е всички огледала заради визуалния ужас, съпътстващ окапването на косата й. Разбира се, никой от семейството не допусна тя дори да си помисли, че може да умре. Майка й, дългогодишна медицинска сестра, й обясни в самото начало, че ракът й е тип А2 втори стадий, който е лечим и се поддава на агресивна интервенция, включваща хирургическа намеса, последвана от лъчетерапия и химиотерапия. Но през първите няколко седмици, когато се поглеждаше в огледалото, Рейчъл виждаше как се смалява, изтънява и се топи.
Свалянето на всички огледала беше важен етап от процеса й на възстановяване. Без тях не й се налагаше да се вглежда в ужасяващия, блед, костелив паяк, в който се превърна в мрачните дни на химиотерапията. Възстановяването й едва ли би могло да се нарече чудо — шансовете за оцеляване при нейния тип рак на гърдата през първите пет години са 90 процента, — но въпреки това човек винаги може да се окаже един от останалите 10 процента, нали?
Тя спира водата.
Добре, че няма скапано огледало, защото Рейчъл от огледалото щеше да я погледне с мъртви, обвиняващи очи. Да оставиш тринайсетгодишно момиче да чака само автобуса на спирката? Мислиш ли, че това щеше да се случи, ако Кайли живееше с Марти?
Не, нямаше. Не и при него. Но се случи при теб, Рейчъл. Защото, хайде да си го кажем, ти си неудачница. Онези са сбъркали. Направили са трагична грешка. На трийсет и пет си и едва сега започваш първата си сериозна работа? Какво прави толкова години? Толкова пропилян потенциал. Корпусът на мира? Никой не ходи да работи за Корпуса на мира. Три години размотаване с Марти след Гватемала. Започна работа, когато той реши да кандидатства право.
Преструваш се. Обаче си просто една неудачница, а сега и горката ти дъщеря е вплетена в мрежата ти от провали.
Рейчъл насочва пръст към мястото, където стоеше огледалото. Ти, проклета кучко. Да беше умряла ти. Да беше от десетте процента, които умират!
Затваря очи, диша, брои обратно от десет и отваря очи. Тича в спалнята и се преоблича в черната пола и бялата блуза, които си е купила за началото на учебната година, когато започне работа. Отгоре облича скъпо изглеждащото кожено яке, открива чифт обувки с токчета с приличен вид, прокарва пръсти през косата си и грабва чантата си. Събира всички финансови документи, лаптопа си и договора си за назначение от общинския колеж в Нюбърипорт. Прибира и запаса на Марти от цигари, купени покрай ученето за държавния изпит, и запечатаната в случай на наводнение торбичка с пари за аварийни ситуации. На бегом отива в кухнята, подхлъзва се на токчетата и едва не си разбива носа в аспиратора. Запазва равновесие, грабва телефона си и хуква към колата.
7
Четвъртък, 9:26 ч.
Клонът на Първа национална банка на улица "Стейт" в центъра на Нюбърипорт отваря в девет и половина. Рейчъл крачи напред-назад по улицата пред входа и дърпа от марлборото.
Улицата е пуста, с изключение на много блед, нервен, възрастен мъж в дебело палто и шапка на Ред Сокс, който крачи към нея. Очите им се срещат, когато мъжът спира пред нея.
— Вие ли сте Рейчъл О'Нийл? — пита мъжът.
— Да — отвръща тя.
Мъжът преглъща мъчително и дръпва надолу козирката на шапката.