— Мамка му! — изкрещява Рейчъл, сграбчва телефона и включва приложението на Ерик. — Ало?
Непознатият номер е. Гласът, както обикновено, е изкривен.
— Има едно нещо, което можеш да направиш за нас, Рейчъл. Защо не вземеш да се гръмнеш, тъпа кучко!
Ловецът унищожител светва и започва да увеличава район в Масачузетс на север от Бостън.
— Моля ви, аз…
— Сбогом, Рейчъл! — казва непознатият глас.
Дръж я на телефона — казва Пийт само с устни.
— Чакай. Не затваряй. Знам някои неща за теб. Открих някои неща — казва Рейчъл.
Следва пауза, преди гласът да попита:
— Какви неща?
Рейчъл мисли трескаво. Не иска да я свържат с Ерик, в случай че не са намерили бележника. Какво би могла да открие за Веригата без негова помощ?
— Жената, която отвлече дъщеря ми, се казва Хедър. Съпругът й неволно споменал пред Кайли, че синът й се казва Джаред.
Няма да е трудно да открия жена на име Хедър със син на име Джаред.
— И какво ще направиш с тази информация? — пита гласът.
— Ще започнем да проследяваме пътя по Веригата назад.
— Това би означавало да подпишеш собствената си смъртна присъда, Рейчъл. Ти си много глупава жена, която залага на карта и собствения си живот, и живота на дъщеря си.
Докато говорят, приложението се фокусира върху все по-малка и по-малка част от Масачузетс. Един намаляващ кръг, чийто център е на юг от Ипсуич и на север от Бостън.
— Не искам да създавам проблеми. Аз… аз просто искам отново да се почувствам в безопасност — признава тя.
— Ако някога отново се свържеш с нас, ще бъдеш мъртва до края на деня — казва гласът.
Разговорът прекъсва.
Но приложението си е свършило работата. Обаждането е направено в района на остров Коут, насред мочурищата на община Есекс. Най-близката антена е на самия остров. Рейчъл снима картата и я показва на Пийт.
— Това е! — провиква се той.
— Да тръгваме! — подканва го Рейчъл.
Профучават по шосе А1 през Роули и Ипсуич. В Ипсуич се качват на шосе 133, тесен път през мочурищата.
Движат се възможно най-близо до остров Коут, но към самия остров няма пътища, затова, ако решат да стигнат до антената, ще трябва да вървят. Тук, в ниското, мъглата не е толкова гъста, но дъждът е леден и ги бие в лицата, носен от океанския вятър.
Паркират пикапа и излизат. Обличат си палтата и ботушите за прехода в мочурищата. Пийт е въоръжен с ловджийската пушка, глока, 45-калибровия колт и две светлинношумови гранати, които според него могат да му влязат в работа. Рейчъл взима пушката. Цялата трепери. Толкова я е страх, че й е трудно да диша.
— Не се притеснявай, Рейч. Днес няма да си създаваме проблеми. Отиваме само да проучим мястото. Както казваш, ще огледаме и ще се обадим на федералните.
Тръгват по някаква пътека към мочурливата местност в близост до острова. Въпреки дъжда и студа тук изненадващо е пълно с насекоми. Земята встрани от пътеката е обрасла гъсто с храсти и дървета и това създава неприятно клаустрофобично усещане. Тук-там се мярка река Ин, гъста и ленива, скрита под слой кафяви водорасли. Ин е приток на по-голямата Мискатоник, която се вие из мочурищата някъде на север. Цялата местност е сякаш вдлъбната, свличаща се към някакъв невидим център на тежестта. Нещо подобно на испански мъх виси от дърветата. По клоните крякат птици, а зимата не е успяла да заличи облаците от хапещи насекоми.
Рейчъл се страхува. Приближават се. Тя го усеща. Сънищата, стиховете от песни и кошмарите до един водят насам. Предупредили са ги да не си пъхат носа във Веригата, но ето я, следва Веригата, следва нишката на Ариадна. Лабиринтът обаче няма толкова лесно да разкрие тайните си.
Обхождат блатата и мочурищата по Коут цели три мразовити часа, но не откриват нищо.
Няма антена.
Няма базова станция.
Няма почти никакви признаци на цивилизация.
Спират на някаква поляна, пият вода от бутилките си и продължават. Минават още няколко влудяващи часа. Когато пада мрак, вече са мокри до кости, изтощени до смърт и изпохапани от насекомите. Рейчъл дори не е сигурна дали са все още на Коут, на континента или на друг остров в съвсем друга речна система. Прекосили са стотици ручеи и пътеки. Тя е смазана от умора. Пациентите на химиотерапия не ходят на многочасови разходки из мочурища през декември.
Диша с мъка.
Умира точно тук и сега, насред блатото. Пийт не бива да го разбере.
Вдига поглед към заплашителното небе. Отрупано е със сиво-черни зловещи облаци, простиращи се чак до хоризонта на запад.