Джек Лондон
Верността на мъжете
— Да ти кажа ли какво ще направим? Ще хвърлим зарове.
— Нямам нищо против — отговори другият и още докато отговаряше, се обърна към индианеца, който кърпеше снегоходки в ъгъла на хижата: — Слушай, Билбедам, хайде бъди добричък да изтичаш до хижата на Олсън и да му кажеш, че го молим да ни услужи със заровете си.
Тази неочаквана молба посред разговор за надниците на работниците, за дървен материал и храна учуди Билбедам. Освен това беше още рано през деня, а никога досега не беше забелязвал белите от калибъра на Пентфийлд и Хъчинсън да хвърлят зарове и да играят на комар, преди да са свършили дневната работа. Но когато намъкна ръкавиците си и излезе, лицето му остана безстрастно, както трябваше да бъде лицето на един юконски индианец.
Макар и да минаваше осем часът, вън беше тъмно и хижата беше осветена от лоена свещ, втикната в празна бутилка от уиски. Тя стоеше на маса от борови дъски, сред натрупани немити тенекиени чинии. Лойта от безбройни свещи се беше стичала по дългата шийка на бутилката и се бе втвърдила в миниатюрен ледник. В стаичката, заемаща цялата вътрешност на хижата, цареше същото безредие, както върху масата. А в единия край до стената имаше два одъра, един над друг, с отметнати одеяла, както двамата мъже се бяха измъкнали от леглата сутринта.
Лорънс Пентфийлд и Кори Хъчинсън бяха милионери, макар това да не им личеше. В тях като че ли нямаше нищо необикновено и те можеха спокойно да минат за прекрасни образци на секачи от кой да е мичигански дърварски стан. Но вън в мрака, където в земята зееха изкопи, много работници вдигаха с винчове разкопаната пръст и чакъл, и злато от дупките, а други работници получаваха по петнадесет долара на ден, за да копаят и къртят дъното. Всеки ден от каменистото дъно се къртеше и вадеше на повърхността злато за хиляди долари и то всичкото принадлежеше на Пентфийлд и Хъчинсън, които заемаха място сред най-богатите крале на Бонанза.
Пентфилд наруши мълчанието, настъпило след излизането на Билбедам, като накамари по-високо мръсните чинии и затропа с пръсти по освободеното пространство. Хъчинсън оправи пушещата свещ и замислено разтри саждите между палеца и показалеца си.
— Бога ми, бих искал да можехме да отидем и двамата! — рязко възкликна той. — Това би решило изцяло въпроса.
Пентфийлд го загледа мрачно.
— Ако не беше проклетият ти инат, пак всичко щеше да се реши. Достатъчно е само да проявиш решителност. Аз ще се оправям тук, а идущата зима може да тръгна аз.
— Защо трябва да отивам? Аз нямам никого, който да ме чака…
— Старите — грубо го прекъсна Пентфийлд.
— … като теб — продължи Хъчинсън. — Момиче, искам да кажа, и ти го знаеш. Пентфийлд навъсено сви рамене.
— Смятам, че тя може да почака.
— Но тя те чака вече от две години.
— И от още една няма да остарее толкова, че да не мога да я позная.
— Така ще станат три години. Само си помисли, драги, три години в тоя край на земята, тая преизподня за прокълнатите! — Хъчинсън махна с ръка и малко остана да изстене.
Той беше няколко години по-млад от съдружника си, не повече от двадесет и шест годишен, и от лицето му лъхаше известна тъга, която се изписва по лицата на хората, когато напразно копнеят за нещо, от което отдавна са били лишени. Същата тъга се четеше и по лицето на Пентфийлд и тя съвсем явно пролича, когато той сви рамене.
— Снощи сънувах, че съм у Зинканд — заговори той. — Музика, звън на чаши, бръмчене на гласове, женски смях, а аз си поръчвах яйца… да, драги мой, яйца, пържени на очи, бъркани, рохки, твърди и по всички други възможни начини, и ги нагъвах, както ми ги носеха.
— Аз щях да си поръчвам салати и зеленчуци — лакомо му възрази Хъчинсън, — голям бифтек алангле, зелен лук и репички, от тия, дето хрускат между зъбите.
— Аз сигурно щях да ги поръчам след яйцата, ако не бях се събудил — отговори Пентфийлд.
Той вдигна от пода изпочукано по пъртините банджо и подръпна струните. Хъчинсън трепна и задиша тежко.
— Спри! — избухна той с внезапна ярост, когато другарят му подхвана игрива песенчица. — Ще ме подлудиш! Не мога да търпя!
Пентфийлд захвърли банджото на единия одър и издекламира:
Ще изрека, каквото другите мълвят наум —
аз Споменът съм, Мъката, аз съм Градът
и всичко друго, свързано с вечерния костюм!
Хъчинсън пак потрепна и както седеше, оброни глава на масата. Пентфийлд отново забарабани монотонно с пръсти. Нещо изпращя силно откъм вратата и привлече вниманието му. Скрежът пълзеше нагоре по вътрешната страна в бял пласт и Пентфийлд затананика:
Стадата са на топло; клоните са голи