и сьомга във реките вече няма;
да знаеш, скъпа, как душата ми се моли
със тебе да се събереме двама.
Настъпи мълчание и то остана ненарушено, докато не пристигна Билбедам, който хвърли чашата със заровете на масата.
— То много студ — съобщи той. — Олсън говори мене, каза то Юкон замръзна тая нощ.
— Чуваш ли, приятелче! — възкликна Пентфийлд и плесна Хъчинсън по рамото. — Който спечели, може утре заран по това време да потегли по пъртината за Благословената земя.
Той вдигна с оживление чашата със заровете и я разклати.
— Как ще играем?
— Обикновен покер — отвърна Хъчинсън. — Хайде, хвърляй!
Пентфийлд с трясък помете чиниите на пода и изсипа петте зарчета. Двамата с нетърпение занадничаха. Нямаше две еднакви и най-високото беше петица.
— Заникъде! — изпъшка Пентфийлд. След продължително размишление той събра петте зара и ги сложи в чашата.
— Ако бях на твое място, щях да оставя петицата — забеляза Хъчинсън.
— Нямаше да я оставиш, като видиш ей това — отвърна Пентфийлд и хвърли заровете.
Пак нямаше два еднакви, а този път се наредиха последователно от двойка до шестица.
— Втори път нищо! — изстена той. — Няма смисъл и ти да хвърляш. Кори Няма начин да загубиш.
По-младият, без да продума, събра заровете, разбърка ги и със замах ги хвърли на масата, но видя, че и той има само от двойка до шестица.
— Поне се изравних с тебе, но трябва да се постарая да изкарам повече от това — каза той, като прибра четири от зарчетата и остави шестицата. — Ето сега, виж как те бия!
Обаче на масата се търколиха двойка, тройка, четворка и петица — пак празна работа и нито по-добра, нито по-лоша, отколкото у Пентфийлд.
Хъчинсън въздъхна.
— Такова нещо може да се случи веднъж на милион пъти — рече той.
— Нито в милион живота — добави Пентфилд, събра заровете и бързо ги хвърли. Излязоха три петици и след доста забавяне той бе възнаграден с четвърта петица при повторно хвърляне. Хъчинсън като че бе загубил и последната си надежда.
Но още при първия път излязоха три шестици. В очите на Пентфийлд мина сянка на съмнение, а у Хъчинсън пък проблясна надежда. Още една шестица и щеше да тръгне по леда към Солената вода и Оттатък.
Той разклати заровете в чашата, понечи да ги хвърли, разколеба се и продължи да ги разклаща.
— Хайде! Хайде! Няма да се бавиш цяла нощ с тая работа! — остро викна Пентфийлд и стисна масата така, че чак ноктите му се подвиха от усилието да се овладее.
Заровете се търколиха и в очите им се наби зар
с обърната нагоре шестица. Двамата мъже седяха, втренчили се в нея. Настъпи дълго мълчание. Хъчинсън хвърли скришом поглед към съдружника си, който още по-потайно срещна неговите очи и сви устни в опит да покаже безразличието си.
Хъчинсън се изсмя и се изправи. Беше нервен, тревожен смях. Това беше случай, в който бе по-неудобно да спечелиш, отколкото да загубиш. Той се запъти към съдружника си, който яростно се нахвърли върху му.
— Сега да си затваряш устата, Кори! Зная всичко, което ще ми кажеш: че би предпочел да останеш, та аз да тръгна, нали така? По-добре не го казвай. Ти си имаш родители в Детройт, с които да се видиш, и това е достатъчно. Освен другото, ти можеш да направиш за мене тъкмо това, което смятах да направя аз, ако отидех там.
— И то е? …
Пентфийлд прочете остатъка от въпроса в очите на съдружника си и отговори:
— Да, точно това. Ти можеш да я доведеш: при мен. Единствената разлика ще бъде сватбата в Доусън вместо в Сан Франциско.
— Какви ги измисляш! — запротестира Кори Хъчинсън. — Как, за бога, мога да я доведа аз? Да не сме брат и сестра? Ами че аз дори не я познавам и няма да е съвсем редно, знаеш ли, да пътуваме заедно. Разбира се, в това няма да има нищо лошо, ти и аз си го знаем, но помисли как ще изглежда тая работа, човече!
Пентфийлд изруга полугласно, като изпрати условностите на това положение в по-малко мразовита област от Аляска.
— Сега, само ако ме послушаш и не си придаваш веднага толкова важност — продължи съдружникът му, — ще видиш, че единственото правилно решение при тия обстоятелства е да те оставя тая година да заминеш ти. До идущата има само една година и тогава ще мога и аз да си поживея.
Пентфийлд поклати глава, макар и да му личеше, че се бори с изкушението.
— Няма да го бъде, Кори, приягелю драги. Ценя твоята отзивчивост и така нататък, но няма да го бъде. Ще ме хваща срам всеки път, като си помисля как робуваш тук вместо мен.
Изведнъж сякаш му дойде нещо наум. Той затършува из леглото си и след като го разтури от нетърпение, намери бележник и молив, седна на масата и се залови бързо и уверено да пише.