Но дългата зима и отегчителното чакане непосредствено след двете предишни дълги зими започваха да му действуват. Надзираването на работниците и проследяването на златоносната жила не можеха да нарушат скуката на всекидневното еднообразие и към края на януари той започна да се мярка от време на време в Доусън, където на игралните маси можеше да забрави за малко личния си живот. Понеже нищо не му пречеше да си позволи да губи, печелеше и „пентфийлдовски късмет“ се превърна в нарицателен израз сред играещите на фараон.
Късметът не го напусна до втората седмица на февруари. Колко още щеше да продължи това, никой не можеше да предположи, защото след една голяма игра той не играеше повторно.
Това се случи в „Опера“; като че в продължение на цял час той не можеше да заложи парите си на някоя карта, която да не спечели. В момент на затишие в играта, докато крупието разбъркваше картите, съдържателят на игралния дом подхвърли ей тъй между другото:
— Хей, Пентфийлд, както виждам, тоя ваш съдружник го е ударил на лудории оттатък, в Щатите.
— И Кори ако не знае как да си поживее — отговори Пентфийлд, — особено след като го е заслужил.
— Всеки по своя вкус — засмя се Ник Инууд, — но аз едва ли бих казал, че „ще си поживее“, като
се ожени.
— Кори да се е оженил! — провикна се с недоверие Пентфийлд, съвсем объркан за миг.
— Точно така — потвърди Инууд. — Прочетох във вестника от Фриско, дето пристигна по леда отзарана.
— Е, и кое е момичето? — запита Пентфийлд с вид на търпелива самоувереност, с която човек налапва хвърлената му въдица и е същевременно сигурен, че ей сега за негова сметка ще гръмне голям смях.
Ник Инууд измъкна вестника от джоба си и го заразглежда с думите:
— Нямам особено силна памет за имена, но май че беше нещо като Мейбъл… а, да, ето го: Мейбъл Холмс, дъщеря на съдията Холмс, който и да е той.
Лорънс Пентфийлд не трепна, макар и да се изненада, че някой тук на Север може да знае името й. Той обходи невъзмутимо с поглед лице след лице, дано да забележи някой случаен знак за устроената му шега, но по лицата не се четеше нищо освен живо любопитство. Тогава той се обърна към комарджията и каза със студен, равен глас:
— Инууд, имам тук точно петстотин долара, които потвърждават, че това, което току-що ми каза, го няма черно на бяло във вестника.
Комарджията го изгледа с насмешка и изненада.
— Хайде, хайде, мойто момче! Вашите пари не ми трябват.
— Така си и мислех — подметна му презрително Пентфийлд, обърна се към масата и заложи на една-две карти.
Ник Инууд се изчерви и сякаш усъмнил се дали е с ума си, внимателно прегледа четвърт колона във вестника, след това се обърна към Лорънс Пентфийлд.
— Вижте какво, Пентфийлд — заговори той нервно и бързо, — не мога да допусна това, знаете ли…
— Да допуснеш какво? — грубо запита Пентфийлд.
— Вие подметнахте, че аз лъжа.
— Нищо подобно — беше отговорът. — Аз исках
да кажа само, че ти се опита неуместно да се пошегуваш.
— Залагайте, господа — обади се крупието.
— Но аз ви казвам, че това е вярно — настоя Ник Инууд.
— А пък аз ти казвам, че имам петстотин долара, които доказват, че във вестника това го няма — отговори Пентфийлд и хвърли на масата тежка торбичка със златен пясък.
— Съжалявам, че ще трябва да взема парите ви — сопна се Инууд и тикна вестника в ръката на Пентфийлд.
Пентфийлд видя, при все че не можеше съвсем да се накара да го повярва. Той хвърли поглед на заглавието „Младият Лохинвар дойде от Север“ и бегло плъзна погледа си, докато в очите му се набиха имената Мейбъл Холмс и Кори Хъчинсън, свързани едно с друго; тогава се върна към горния край на страницата: вестникът беше от Сан Франциско.
— Парите са твои, Инууд — подхвърли той и кратко се изсмя. — Никой не може да каже докъде ще стигне тоя мой съдружник, като му отпусне края.
След това се върна към дописката и я прочете дума по дума, бавно и много внимателно. Не можеше вече да има съмнение. Безспорно Кори Хъчинсън се беше оженил за Мейбъл Холмс. „Един от кралете на Бонанза — гласеше съобщението, — съдружник на Лорънс Пентфийлд (когото обществото в Сан Франциско още не е забравило) и съсобственик заедно с този господин на други богати периметри в Клондайк.“ По-нататък и накрая прочете, че „гн и гжа Хъчинсън, след кратко отбиване на Изток, в Детройт, ще тръгнат на истинското си сватбено пътешествие до омайния клондайкски край.“