— Нищо — отговори един от групата. — Тя само минавала оттук. Сега се е спряла, но ще продължи да минава!
Цялата група избухна в смях. Вероника се усмихна иронично, обърна се и се отдалечи, за да не забележи никой, че очите й са пълни със сълзи. Излезе в градината без връхна дреха. Някакъв санитар се опита да я убеди да се върне, но веднага се появи друг, който му прошепна нещо, и я оставиха на спокойствие вън, на студа. Нямаше смисъл да се грижат за здравето на осъден човек.
Бе объркана, напрегната, ядосана на самата себе си. Никога не се бе поддавала на провокации; отдавна бе разбрала, че в непозната ситуация трябва да си придаваш студен, безразличен вид. Тези луди обаче я бяха накарали да изпита срам, страх, ярост, желание да ги убие, да ги нарани с думи, които не бе посмяла да произнесе.
Може би хапчетата — или пък лечението, на което я бяха подложили, за да я извадят от кома — я бяха превърнали в слаба жена, неспособна да се защитава. През юношеството си вече бе попадала в много по-лоши ситуации, ала сега за пръв път не успя да сдържи плача си! Трябваше да стане отново такава, каквато е, да отвръща с ирония, да се преструва, че обидите не я засягат, защото стои по-високо от другите. Кой от тази група бе имал смелостта да пожелае да умре? Нима някой от тях можеше да я научи на нещо повече за живота, след като всички те се бяха скрили зад стените на „Вилет“? Никога няма да потърси помощ от тях за нищо, дори и ако трябва да чака пет или шест дни, докато умре.
„Един ден вече мина. Остават само още четири-пет.“
Повървя малко, за да може студът да проникне в тялото й и да успокои кръвта й, която кипеше, и сърцето й, което се бе разтуптяло.
„Добре, ето ме тук, часовете ми са преброени, а отдавам значение на забележките на хора, които никога не съм виждала, нито пък ще видя някога отново. И на всичко отгоре страдам, дразня се, искам да нападам и да се защитавам. Защо трябва да си губя времето с това?“
Всъщност Вероника пропиляваше малкото време, което й оставаше, за да си отвоюва собствено пространство в една особена среда, където трябва да се съпротивляваш, иначе останалите ти налагат техните правила.
„Не може да бъде! Никога не съм била такава! Никога не съм се борила за дреболии!“
Спря се по средата на замръзналата градина. Именно защото мислеше, че всичко е дреболия, бе започнала да приема това, което животът й налагаше от само себе си. През юношеството си смяташе, че е твърде рано да избира; после се бе убедила, че вече е твърде късно, за да се променя.
И за какво бе изразходвала енергията си досега? Бе се опитвала да живее така, че всичко да е винаги едно и също. Бе пожертвала много от желанията си, за да продължат родителите й да я обичат така, както са я обичали като дете, макар и да знаеше, че с времето истинската обич се променя, израства и открива нови начини, чрез които да се изрази. Един ден, когато майка й през сълзи й каза, че ще се развеждат, Вероника отиде при баща си, плака, заплашва го и накрая изтръгна от него обещанието, че няма да си отиде, без да има представа за високата цена, която родителите й трябваше да платят за това.
Когато реши да си търси работа, отхвърли много примамливо предложение в една чужда компания, която наскоро се бе установила в току-що създадената държава. Предпочете да започне работа в обществената библиотека, където заплатата беше ниска, но сигурна. Всеки ден ходеше на работа в един и същи час, като винаги се стараеше да докаже на шефовете си, че не представлява заплаха, доволна е и няма намерение да прави кариера: единственото, което иска, е да получава редовно заплатата си в края на месеца.
Нае си стая в манастира, защото монахините държаха всички наемателки да се прибират в определен час, след което заключваха вратата: която останеше навън, трябваше да спи на улицата. Така тя винаги имаше истинско оправдание пред любовниците си и не бе длъжна да прекарва нощта в хотел или в чуждо легло.
А когато мечтаеше за брак, винаги се виждаше в представите си в малка вила извън Любляна с мъж, много по-различен от баща й, който да печели само толкова, колкото да издържа семейството си, и да е щастлив, че двамата са заедно в една къща със запалена камина и гледат планината, покрита със сняг.
Научила се бе да дава на мъжете точно определена доза удоволствие — нито повече, нито по-малко, а само необходимото. Не изпитваше омраза към никого, защото това би я накарало да действа, да се бори с някакъв враг, а после да търпи непредвидени последствия, като отмъщение например…
Когато бе постигнала почти всичко, което искаше от живота, дойде до заключението, че Съществуването й няма никакъв смисъл, понеже всички дни са еднакви. И реши да умре.