Сега обаче беше време да сложи край на наказанието.
Той приклекна до Сафия и отключи първия крачол. Момичето го погледна с отпаднала изненада.
- Свободна ли съм?
- Свободна в заключената си каюта.
Той разкопча и останалите железа и се изправи.
- Ставай.
Тя сви прогизналите си крака и се опита да се изправи. Корабът се разклати. Тя залитна напред.
Мерик се спусна към нея.
Кожата ѝ беше мокра и студена, а тялото ѝ трепереше. Той я повдигна и изсумтя, после я стисна в ръце. Екипажът му го следеше. Мерик е насочи към стълбата към вътрешността на кораба, а Хермин му кимна одобрително.
Домната беше получила наказанието си; мъжете уважаваха това.
Лицето на Сафия досами неговото, миглите ѝ бяха слепнали от капките. Мокрите ѝ дрехи се допираха до кожата му. Тя дишаше плитко. Мерик твърдо отказа да обръща внимание и се съсредоточи върху стъпалата, докато най-сетне не се озова в тъмната пасажерска каюта. Изьолт спеше и потръпваше на сламеника.
- Из... - пророни Сафия, размърда се в ръцете му и се протегна към нишкосестра си.
Мерик я отнесе до леглото, приведе се и я пусна. Тя падна до Изьолт. Момичето се пробуди и се надигна, за да ѝ помогне, а Мерик се завъртя и напусна каютата, като си повтаряше, че Сафия вече е в безопасност. И че вече няма да мисли за нея. Че никога повече няма да си помисли за нея.
Да, но когато най-сетне стигна руля на бащиния си кораб и съзря Самотното копеле, извисило се над хоризонта пред тях, ръцете му все още бяха топли - а вратът му все още трептеше от допира на Сафия.
Преди завръщането на Сафи Изьолт отново беше попаднала в клопката на кошмарите...
Късай, късай, извивай и късай.
Дращеха я пръсти. Дърпаха косата ѝ, роклята, плътта ѝ.
Нишки, които се разпадат, нишки, които умират!
В ръката ѝ се вряза стрела; болката изригна в цялото ѝ същество. Заедно с магията, магията... черна, зловредна магия...
- Доста гаден сън - гласът на сянката я изкара от кошмара. - Днес много трепериш и се тресеш - от гласа ѝ сякаш капеше твърде сладък сироп. - Какво те тревожи? Не е само заради съня - него го сънуваш непрекъснато.
Изьолт се опита да се извърне, но в която и посока да се обърнеше, сянката я следваше. И избягваше всеки ритник или удар наум. При всеки неин опит да се измъкне сянката забиваше ноктите си още по-дълбоко.
При това не спираше да бърбори - тя, защото сянката беше жена. Беше като нея, нишковеща, въобразила си, че двете с Изьолт си приличаха по нещо.
Именно тези приказки я плашеха най-много. Възможността странният глас да прилича на нея. Възможността сянката да разбира личните ѝ болки далеч по-добре от когото и да било друг.
Което, разбира се, я накара да се зачуди дали всичко това не беше плод на въображението ѝ. Дали не полудяваше, докато всичките и надежди за бъдещето се процеждаха през пръстите ѝ.
Или пък тя най-сетне се беше пречупила под нишките на света... и обикновеното ѝ смъртно сърце просто беше станало на прах.
- Разстроена си заради племето - заяви сянката делово и събуди последните ѝ спомени. - Моето племе също ме прокуди, знаеш ли... защото не бях като останалите нишковещици. Не можех да правя нишкокамъни и да владея чувствата си, затова племето не ме искаше. И ти си напуснала своето по тази причина, нали?
Любопитството в гласа ѝ беше нож с две остриета. Изьолт знаеше, че не бива да отговаря... но не можа да се сдържи, когато сянката повтори въпроса:
- И ти си си тръгнала по тази причина, нали?
Езикът я засърбя от подтика да каже истината - за срама ѝ пред Гречя, за завистта ѝ към Алма. Защо не можеше да се възпротиви на сянката? „Използвай безсилието - каза си тя почти трескаво. - Използвай го, за да я пребориш.“
В съня си дръпна тяло встрани и се вкопчи в първия несъзнателен спомен, на който се натъкна: таблицата за умножение.
„Девет по едно е равно на девет. Девет по две е равно на осемнайсет...“
Сянката обаче просто се изсмя и продължи със сладникавия си глас:
- Глупаво е, че очакват от нас да не чувстваме нищо. Не вярвам на историите - на приказките, че ние нямаме сърценишки или нишкоблизки. Разбира се, че имаме! Чисто и просто не можем да ги видим. Защо Луната майка би дала на всички свои деца такива силни връзки... само за да ни отдели от всички?
- Не знам.
Изьолт поблагодари за лесния въпрос. Сянката може би щеше да си тръгне, ако отговореше... ако дадеше вид, че помага.
Не се получи. Вместо това тя се изсмя с веселия си глас и изписка: