- Гледай само! Темата за нишкоблизките те разстройва, Изьолт. Защо? Защо?
„Девет по четири е равно на трийсет и шест. Девет по пет...”
- О, майка ти! И нейната чиракиня. Изоставили са те - ранена и съсипана. Боже, Изьолт, толкова е лесно да те разгадае човек. Всичките ти страхове плават по повърхността - мога просто да ги обера като мазнината от котлето с боргша. Ето, виждам, че не си можела да правиш нишкокамъни и затова майка ти те е отпратила. И... охо, какво имаме тук...? -въодушеви се сянката.
Колкото и ожесточено да се съпротивляваше, Изьолт не успя да задържи мислите си настрана.
- Гречя и Алма са планирали бягството си още преди ти да заминеш! О, Изьолт, гледай само: а тя се опитваше да те убеди, че те обича. Е, очевидно не те обича достатъчно, за да те вземе със себе си. Подведе те доста умело, Изьолт, точно както ѝ налага работата ѝ. Точно както налага нашата работа. Ние трябва да тъчем нишки, когато можем... и да ги късаме, когато се наложи. Това е единственият начин да разплетем стана.
Гласът на сянката премина в шепот. Звукът му напомняше вятър в гробището.
- Помни думите ми, Изьолт: майка ти никога няма да те обикне. А онази монахиня, по която се прехласваш толкова? Тя никога няма да те разбере. А Сафия... о-о, Сафия! Тя ще те изостави един ден. При това скоро, мисля. Ти обаче можеш да промениш това.
Сянката направи дълга пауза и Изьолт си представи, че вероятно се усмихва, докато мълчи.
- Можеш да промениш самата тъкан на света. Улови нишките на Сафи, Изьолт. Разкъсай ги, преди да те наранят...
- Не - изсъска Изьолт. - Писна ми от теб. Писна ми.
С всяка частица сила в мускулите и в съзнанието си тя отвори уста - в действителността - и изрече:
- Девет по осем е равно на седемдесет и две.
Действителността я заля и донесе болка в ръката ѝ, звука от нечии стъпки... и гласа на Сафи.
Тя отвори очи, а Сафи се стовари отгоре ѝ.
Сафи трепереше от дъжда и колкото и да се опитваше, явно не можеше да прецени положението и противника си - а трябваше да помисли и за стратегията си.
- Замръзваш - рече Изьолт. - Ела под одеялото.
- Добре съм - тя се насили да се усмихне. - Сериозно. Просто накърнено самочувствие и дъжд. А ти? Ти добре ли си? Как е ръката ти?
- По-добре - изражението на Изьолт не се промени, което беше добър знак. - Болкокамъкът се изтощи и взе да боли - тя размърда китка и показа на Сафи потъмнелия кварц. - Но е по-добре отпреди.
Сафи кимна и се отпусна на сламеника. От краищата му изпадаха няколко сламки.
- А как се чувстваш тук? - тя се потупа по сърцето. - Говореше насън. Това... това от заклинанието ли беше?
-Нищо страшно - Изьолт се намести до нея. - Обикновен кошмар, Саф.
Сафи предпазливо докосна превръзката на дясната ѝ ръка.
- Кажи какво стана?
Чертите на лицето на Изьолт се отпуснаха, тя се втренчи в нищото пред себе си и обясни как ѝ се беше наложило да се прибере у дома, за да избяга от кръвовещия. Със сух, равен глас описа селището, проклетовещия, тълпата.
Коремът на Сафи се сви. И пак. Чувството за вина заседна в гърлото ѝ.
Да, защото всичко това беше по нейна вина. Както всичко останало, което се беше объркало в последните два дни, и близката среща на Изьолт със смъртта също беше по вина на Сафи.
А по някакъв начин липсата на обвинение - съзнанието, че Изьолт не я вини - само влошаваше нещата.
Преди устните ѝ да се разтворят и да замънкат извинения, на лицето на Изьолт трепна усмивка. Тя съвсем не беше на място след всичко, което ѝ беше разказала току-що - беше пълна изненада.
- За малко да забравя - имам подарък за теб.
Изьолт извади кожен ремък от пазвата си и го изхлузи презглава.
Сафи се смръщи и мислите и вината ѝ отшумяха.
- Това нишкокамък ли е?
- Да - Изьолт я смуши с левия си лакът. - Рубин.
- Нишкокамъните не служат ли, за да намериш сърценишката си?
- Не само за това. Могат да ти помогнат да намериш когото и да било от нишкоблизките си - Изьолт извади втори камък изпод оцапаната си блуза. - И аз имам, виж. Камъните ще засияят, когато някоя от двете е в опасност. Колкото повече се приближаваме една до друга, толкова по-слаба ще става светлината.
- Кладенците да ме благословят - прошепна Сафи.
Камъкът внезапно като че удвои теглото си в шепата ѝ. Стана двойно по-удивителен под розовите нишки - и хиляда пъти по-ценен. Възможността да открива Изьолт където и да беше... възможността да я предпази от ад като онзи, през който беше преминала снощи... това определено беше подарък.