- Откъде ги взе?
Вместо да отговори на въпроса ѝ, Изьолт рече:
- Този камък ти спаси живота: той ми помогна да те открия на север от Веняса.
На север от Веняса. Където тя беше получила стрела в ръката от собственото си племе. Нищо чудно, че не искаше да говори за това.
Сафи сложи ремъка на врата си.
- Съжалявам - рече тихичко. - Никога няма да ти се наложи да се върнеш при миденците. Никога.
Изьолт се почеса по ключицата.
- Знам, но... къде ще идем, Сафи? Съмнявам се вече да м-можем да се върнем във Веняса.
- Ще идем с принца. В Лейна, за да изпълня условието на договора.
- С принца - повтори Изьолт като ехо. Лицето ѝ остана непроменено, но тя сбърчи нос едва забележимо. - А след Лейна?
Сафи потропа с пръсти по коляното си. Можеше ли да каже нещо, което да накара Изьолт да се усмихне? Имаше ли място, на което нишкосестра ѝ отново би се почувствала в безопасност?
- Какво ще кажеш за Салдоника? - подхвърли тя с глуповата усмивка. - От нас ще излязат страхотни пирати.
Изьолт дори не опита да се засмее. Вместо това носът ѝ се сбърчи и тя се вторачи в ръцете си.
- Майка ми е там. А-аз... не искам да я виждам.
Трижди проклятия на боговете. Разбира се, беше избрала точно мястото, където щеше да иде Гречя. Преди да предложи нещо друго - нещо, което със сигурност щеше да накара Изьолт да се засмее, вратата на каютата се отвори с трясък.
Иврен влезе със залитане. Двама моряци я побутваха в гърба. Монахинята тресна вратата в лицето им, после се дотътри до момичетата... а Сафи не пропусна да забележи, че гръбнакът на Изьолт се изправи на мига. А раменете ѝ се изпънаха.
- Трябва да те прегледам - изграчи Иврен и се отпусна на пода до Сафи. - Имаш синини, домна.
- Дреболия - Сафи прибра крака.
- Синините може и да не болят, но вече не става дума само за теб.
Иврен погледна към люка - движеха се покрай огрения от луната бряг.
- Синината издава пролята кръв под кожата. Не бива да подценяваме условията на договора.
Сафи изпусна дълга въздишка и умът ѝ отново се насочи към Мерик. Принц. Адмирал. Той никога не напускаше изцяло мислите ѝ, а през дългите часове в железата почти не беше мислила за друго. Почти не беше гледала друго освен слепналата му от дъжда коса и решителния поглед, с който направляваше „Жана“ към дома си.
След като Иврен явно прецени, че здравето на Сафи е непокътнато, тя прегледа ръката на Изьолт, а Сафи застана до прозореца и се загледа в приближаващия бряг. Мускулите я заболяха от движението, от усилието просто да стои права. Това обаче ѝ харесваше. Болката пропъждаше студа, мислите за Мерик, ужаса, преживян от Изьолт при племето, както и всичко останало, което беше по-добре да стане забравено.
Навън обаче нямаше кой знае какво. Скални отвеси и пръски от морските вълни, които замъгляваха стъклото. Ако извиеше шия, тя успяваше едва-едва да различи бледата зора в небето.
- Къде сме? - попита тя Иврен.
- В залив, който принадлежи на рода на Нихар - отвърна монахинята. - Държим го в тайна от векове. До днес.
Говореше с леден тон и когато извърна поглед, Сафи установи, че се беше смръщила, докато увиваше нова превръзка около ръката на Изьолт.
- Заливът е недостъпен от сушата - продължи тя, - тъй като е заобиколен от отвесни скали; вътре има място само за един кораб. Така или иначе - тя завърза чистата превръзка и кимна с удовлетворение, - мисля, че скоро ще го видите сами. Адмиралът възнамерява да ни изкара на сушата. Оттук можем да продължим към Лейна пеша.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТ
Мерик беше в каютата на Кълен, приковал очи в нишкобрат си. С посивяло лице Кълен масажираше гърди с кокалчетата си и го гледаше от ниската койка. Райбър беше сложила един чувал с брашно зад него, за да повдигне главата и дробовете му; косата и бузите му бяха покрити с бяла пудра. На бледата утринна светлина напомняше мъртвец.
За разлика от каютата, която изглеждаше доста жива.
Самотният сандък на Кълен под прозореца преливаше от обичайния му овладян хаос, а на пода се очертаваше същинска пътека от ризи и бричове до леглото.
- Твърде си зает с четенето, за да сгънеш униформата си? - попита Мерик и се настани на ръба на леглото.
- Е, хвана ме - Кълен хлопна червените кожени корици на книгата си: „Истинската история на Дванайсетте храбреци“. - Не можах да устоя и прочетох отново епическите моменти. Щом се налага да пазя леглото, поне да се забавлявам - той хвърли око на дрехите по пода, после се сви. - Вярно, че е доста разхвърляно.