- Мога да ѝ дам ботуши, адмирале, но ще трябва да слезе с мен долу. По-лесно е да заведа нея при обувките, отколкото обратното.
- Действай.
Мерик ѝ махна снизходително и отново насочи далекогледа към брега.
Сафи погледна Изьолт.
- Искаш ли да дойдеш?
- Ще остана тук.
Ако идеше с нишкосестра си, тя можеше да я залее с въпроси. Въпроси, които щяха да доведат до свързвателните нишки...
Или още по-зле - до гласа на сянката от кошмарите ѝ.
- Предпочитам да остана навън - добави. - На чист въздух.
Сафи не се хвана. Тя измери с очи близките моряци, които се катереха по мачтите. После ги върна скептично на Изьолт.
- Сигурна ли си?
- Всичко е наред, Сафи. Не забравяй, че аз те научих на изкуството да кормиш.
Сафи се подсмихна, но нишките ѝ засияха развеселено в розово.
- Така ли беше, скъпа нишкосестро? Май си забравила, че във Веняса наричаха мен „Великата месомелачка“ - тя вдигна ръка с престорена важност и се обърна към Райбър.
Следващата усмивка на Изьолт не беше престорена.
- Ти това ли си чула? - викна тя. - Всъщност ти казваха „Великата думомелачка“, Сафи, защото устата ти не спира да мели.
Сафи се спря, преди да тръгне надолу - само колкото да погледне Изьолт и да прехапе палец.
Изьолт не закъсня и веднага захапа и своя.
После се извърна към парапета и завари Мерик с високо вдигнати вежди. Иврен се опитваше да потисне смеха си. Изьолт почувства задоволство, че беше разсмяла монахинята, и по плещите ѝ се разля топлота.
- Радвам се, изглеждаш по-добре - рече Иврен.
- Радвам се, по-добре съм - отговори Изьолт и затършува за нещо остроумно, което да добави. За каквото и да било, което да добави всъщност.
Обаче не ѝ хрумна нищо и бризът довя неловко мълчание. Тя взе да разтрива десния си лакът, колкото да се занимава с нещо.
При това в нишките на Иврен пламна зелена тревога.
- Ръката те боли... колко глупаво от моя страна да оставя мехлемите си долу.
Тя се отдалечи бързешком и остави Изьолт с Мерик.
Сама с Мерик.
С принца, който би могъл да стане част от нишкосемейството на Сафи... или неин враг със същата лекота. С принца, който в момента решаваше накъде - и как - пътуваха Изьолт и Сафи.
Без да си дава точна сметка какво прави, Изьолт изтърси въпроса си:
- Женен ли сте?
Това беше първият въпрос, който задаваха нишковещиците при изработването на нечии нишкокамъни, и като малка Изьолт беше чувала Гречя да го произнася хиляди пъти.
Мерик стисна далекогледа в пръстите си по-здраво. В нишките му просветна изненада.
- Хм... не.
- Имате ли възлюбена?
Той събра далекогледа, а в нишките му се преплете отвращение.
- Нямам възлюбена. Защо питаш?
Изьолт въздъхна наум.
- Нямам интерес към вас, Ваше Височество, така че ми спестете презрението си. Просто се опитвам да преценя дали да тръгнем с вас към Дейна, или не.
- Дали да тръгнете? - тялото и нишките му се отпуснаха. - Нямате особен избор.
- Ако наистина смятате така, значи сериозно ни подценявате със Сафи.
Бузите му - и нишките също - лумнаха в гневно червено, затова тя реши да съкрати нишковещерския си разпит. И все пак, когато той се завъртя на пети, за да се отдалечи, тя препречи пътя му.
- Не ме харесвате - рече му. - Не сте и длъжен. Просто не забравяйте, че ако някога сторите нещо на Сафия фон Хастрел, ще ви насека на парчета и ще нахраня плъховете с тях.
Мерик не отговори - макар че изглеждаше изключително разгневен, когато я заобиколи и се насочи към стъпалата.
Синьозелената жилка на разбирането в нишките му обаче даде на Изьолт да разбере, че не само я беше чул, а и че беше приел предупреждението ѝ.
Което беше добре, защото го беше отправила съвсем искрено.
Сафи беше приклекнала ниско в лодката. Водата плискаше край бордовете, а Райбър въртеше веслата, за да ги откара с Изьолт, Иврен и Мерик до брега.
Когато тя я отведе под палубата, Сафи ѝ се извини, че ѝ беше докарала неприятности. Райбър просто повдигна рамене.
- Адмиралът много ръмжи, но не хапе. Освен това не го е яд на мен.
Това беше пълната истина. Мерик почти не беше поглеждал Сафи, откакто бяха влезли в залива, а щом тя се опиташе да го попита нещо - „Пеша ли ще пътуваме? Имаме ли провизии?“ - просто се обръщаше на другата страна.
Което - разбира се - я караше единствено да настоява за отговор още по-упорито. Предпочиташе да ѝ изръмжи и дори да почувства ухапването му, отколкото да го гледа как се преструва, че тя не съществува.