За щастие на Изьолт и Иврен, предубедените пазачи на Йорис се бяха стопили в тихата гора още в първия километър на прехода им. За щастие на Мерик пък въпросните войници бяха пръснати на хиляди хектари из призрачната гора.
Ако Сафия решеше да избяга, хората на Йорис щяха да я спипат за няколко минути.
Той обаче се съмняваше, че тя би избягала. Не и докато Изьолт все още не беше оздравяла.
Групата продължи напред, а притихналият пейзаж си оставаше все същият. Безкрайно гробище от напукани дървета и избелели дънери, трупове на птици и земя, суха като кокал. Когато идваше тук, Мерик говореше тихо и държеше главата си сведена.
Йорис нямаше подобни скрупули. Той гръмогласно засипваше Мерик с новости около мъжете и жените, с които беше отраснал принцът. Мъже и жени, които едно време бяха живели и работили в имението на Нихар. Изглежда, всички вече се бяха преселили в този нов дом заедно с Йорис и войниците му.
Въпреки всичко наоколо принцът си даде сметка, че все пак се надява да открие някакви признаци на живот. Някой лишей, туфа мъх... би се зарадвал на каквато и да било зеленинка. Въпреки това обаче положението беше точно каквото го беше описал на Кълен... нищо не се беше променило. На изток или на запад, в този свят на смърт и отрова всичко изглеждаше еднакво.
Йорис достигна до едно разклонение на пътеката - десният път продължаваше покрай брега на Яданско море, а левият навлизаше в сушата. В този миг през ума на Мерик премина тревожна мисъл.
- Щом всички са се преместили, майката на Кълен също ли е заминала? Той имаше намерение да я посети.
- Карил остана в имението - отвърна Йорис, - така че Кълен ще я открие точно където я остави. Единствено тя не тръгна с нас. Така или иначе, никога не се почувства у дома си тук. В сърцето си завинаги ще остане аритовка.
Той откачи манерката от колана си, поклати глава и пое по левия път.
Мерик го последва, като забави крачка достатъчно, за да се увери, че Сафия, Изьолт и Иврен също го следват.
- Вода? - предложи Йорис.
- Да, моля.
Устните му бяха станали като хартия, а езикът му - като лепило. Сякаш съсухреният пейзаж изсмукваше влагата направо през порите му.
Той обаче се постара да не пие твърде много. Кой знае колко пречистена вода имаше Йорис напоследък...
- Това ново място - поде и му върна манерката - явно не е близо до имението на Нихар. Струва ли си да бием толкова път?
- Аха - отвърна онзи и му се усмихна. - Но няма да ти казвам нищо повече. Искам сам да видиш Дара на Ноден. Когато старите ми очи го зърнаха за пръв път, се разплаках като бебе.
- Разплакал си се? - повтори Мерик с недоверие.
Вестта, че по лицето на ловеца бяха текли сълзи, звучеше също толкова вероятна, колкото ако по дъбовете и боровете наоколо напъпеха листа.
Йорис вдигна ръката с трите си пръста.
- Кълна се в Кораловия трон на Ноден, направо си изплаках очите, Ваше Височество. Само почакай и ще видим дали и с теб няма да стане същото.
Усмивката му помръкна също толкова бързо, колкото се беше появила.
- Как е кралят със здравето? По тези предели не получаваме вести често, но преди няколко седмици разбрах, че се влошава.
- Държи се - беше единственият отговор на Мерик.
„Държи се, не отговаря на призивите на Хермин и вероятно награждава Вивия за пиратските ѝ набези!“
С няколко резки движения Мерик свали редингота си и избърса потта от челото си. Вреше. Задушаваше се. Искаше му се да беше оставил проклетото палто на „Жана“. Ама че проклета жега. Всеки лъч, отразен от позлатените копчета - същите, които беше лъскал толкова старателно и които бележеха ранга му на командир на кралската флота, - сякаш проблясваше по усмивката на Вивия.
Йорис и Мерик завиха по пътеката и мъртвата гора отстъпи пред голия склон на хълм. Бедрата на Мерик се загряха още с първите десетина крачки, а ботушите му се пързаляха твърде лесно по ситните камъчета. На половината път той спря, за да избърше потта, надвиснала на веждите му, и да провери жените след себе си.
Сафия кръстоса очи с неговите. Устните ѝ се отвориха, тя вдигна ръка и размърда пръсти в поздрав.
Той се направи, че не е забелязал, и премести поглед на Изьолт, която беше стиснала челюсти* приковала вниманието си в земята. По лицето ѝ се стичаше пот, а под черната си рокля на нишковеща вероятно беше опасно прегряла.
Накрая той насочи вниманието си към Иврен. Подобно на него, тя беше свалила наметалото си и го носеше на вързоп под едната си ръка. Той си каза, че това вероятно не отговаря на манастирските правила, но не я винеше.
Тъкмо отвори уста, за да обяви кратка почивка, когато Иврен забави крачка. Тя изрече нещо неразбираемо и посочи на изток. Сафия и Изьолт също спряха и проследиха пръста ѝ. После на лицата им изгряха усмивки.