Той обърна очи наляво... и усети как и собствените му устни се отпускат. Съсредоточен върху движението напред, не беше поглеждал на изток, за да види далечния, черен връх, очертан на фона на оранжевото утринно небе. Двата хребета от двете му страни го оприличаваха на лисича глава.
Това беше Кладенецът на водата във Вещерия - нубревненския Кладенец на произхода. Преди векове беше повод за гордост за народа му и най-могъщите водовещи произлизаха от Нубревна. После обаче хората се бяха преместили и Кладенецът беше пресъхнал. Ако на Континента изобщо бяха останали някакви водовещи, те определено не бяха в Нубревна.
- По-бързо, Височество!
Викът на Йорис пресече мислите му и го подтикна да продължи. Петите му се захлъзгаха по камъните, коленете му запукаха... Но накрая той стигна горе, изплезил език, с омекнали крака. Наложи се да стисне Йорис за рамото, за да се задържи прав.
Зелено, зелено и пак зелено.
Гората беше жива - една огромна ивица от нея в подножието на хълма, тучно разлистена, все още дишаше и се виеше в света от бяло и сиво. Следваше реката до...
Очите на Мерик спряха на ливадите с пасящи овце.
Овце.
В гърлото му заклокочи смях. Той премигна, после пак. Това беше земята от детството му. Гора, живот, движение. Това беше домът му.
- Реката не е отровена.
Йорис посочи виещия се през гората поток, около който летяха и подскачаха птици - живи птици.
- Минава точно покрай селището ни, ето там. Виждаш ли? В онази пролука между дърветата.
Мерик присви очи и накрая забеляза дупката между дърветата, южно от пасящото стадо. На поляната се виждаха покриви и... кораб.
Обърнат наопаки кораб.
Той измъкна далекогледа и го вдигна пред окото си. Да, в средата на селището се мъдреше извитото, обло корито на избелял от слънцето товарен кораб.
- Откъде се взе корабът? - попита той изумено.
Преди Йорис да отвърне, зад него се чуха стъпки и задъхано дишане. После Сафия застана до него, пое си въздух и извика на Изьолт да я почака да иде да ѝ помогне.
Той стисна пръсти около далекогледа. Домната съсипваше всичко, както обикновено. Обърна се към нея, готов да изиска примирие.
Само че Сафия се усмихваше.
- Това е домът ти - каза тя нежно. И добави: - Твоят бог те е послушал.
Устата му пресъхна. Бризът, потропването на клоните, хрущящите стъпки на Иврен и Изьолт... всичко се превърна в далечен, глух фон.
Сафия отклони лице и гласът ѝ премина в шепот, почти сякаш говореше на себе си, а не на него.
- Не мога да повярвам, но е пред очите ми. Твоят бог наистина те е чул.
- Той е такъв - обади се Йорис.
Мерик се стресна - беше забравил за присъствието му. Беше забравил, че Иврен и Изьолт се катерят към тях. Всичко вътре беше потънало в усмивката на Сафия. В истината в думите ѝ. Ноден действително го беше чул.
- Този кораб - продължи Йорис - падна от небето преди близо година. Незнайно как, но една буря го донесе. Когато падна, земята направо се разтърси. Падна с дъното нагоре, както го виждате, а от прозорците рукна храна.
Мерик поклати глава и се насили да върне мислите си в настоящето.
- А... ами моряците?
- На борда нямаше никого - отговори Йорис. - Но имаше следи от пръсване. Няколко черни петна, които почистихме, както и следи по коритото, вероятно от морските лисици. Но това беше всичко.
Зад Мерик проехтя вик и той извърна тяло. Иврен беше стигнала билото и беше видяла гората и живота в нея.
Преди да успее да я достигне, тя се свлече на земята и удари длани в прашната пръст. После просто му махна с ръка, от устата ѝ се зареди молитва, очите ѝ плувнаха в сълзи и те потекоха по мръсните ѝ бузи.
Неговите очи също взеха да парят, защото именно за това беше работил - за това бяха работили и той, и Иврен, и Кълен, и Йорис, и всички останали от детството му, бяха се потили за него, бяха се борили.
- Как? - пророни Иврен, стисна свитото на топка наметало пред гърдите си и поклати глава. - Как?
Въпреки отколешното недоверие на Йорис към Иврен, лицето му омекна. Дори той не можеше да отрече, че Иврен Нихар обичаше тази земя.
- Реката е чиста - рече той с дрезгав, но приятелски тон. - Не знаем защо, но го открихме - заедно с изникналата млада гора наоколо, - когато намерихме кораба. Не след дълго вече бяхме изградили новото селище. Всяка седмица идват нови и нови семейства.