Не беше твърде неприятна. Да не говорим, че ѝ беше трудно да отлепи поглед от голите му китки - като нищо два пъти по-дебели от нейните, както и от тънките косъмчета по предмишниците му.
- Ами годеникът ти? - попита той нежно и внимателно. - Как би се почувствал император Хенрик, ако бъдеш пронизана от сто стрели?
Още преди да мигне, кръвта закипя в ушите ѝ. Защо я разпитваше за Хенрик? И защо имаше чувството, че съдбата на целия свят зависи от отговора ѝ?
Когато най-сетне проговори, гласът ѝ звучеше изопнат като тетивата на лък.
- Хенрик не ми е годеник. Не мога да го приема. Няма да го приема. В един момент танцувам с теб на бала, а в следващия... - тя се изсмя дрезгаво. - В следващия император Хенрик ме обявява за бъдещата си съпруга.
Мерик издиша звучно.
- Искаш да кажеш, че дотогава не си знаела?
Тя поклати глава, като отбягваше очите му - макар че усещаше, че ги е впил в нея.
- Не знаех и за това диво бягство, което ми спретна чичо ми. Той спомена нещо за големи планове, но и за милион години не бих могла да предположа, че ще бъда отвлечена от Веняса, преследвана от кръвовещ и качена насила на кораба ти. Всичко е един огромен, безкраен водопад от изненади. Поне всичко това ме държи извън лапите на Хенрик.
Тя отново се изсмя притеснено, наведе се напред и се престори, че разглежда картата. Обаче секундите минаваха, а очите ѝ не виждаха и една река или път. Сякаш контролът над положението се местеше - изплъзваше се от нейните ръце и влизаше в тези на Мерик.
Накрая той се пресегна над картата и потупа една извита синя линия. Ръката му докосна нейната.
Докосването изглеждаше случайно, но тя знаеше - убедена беше - по начина, по който се движеше той, уверено и решително, че всъщност изобщо не беше случайно.
- Ще бивакуваме тук - рече той. - Йорис каза, че потокът е чист.
Сафи кимна. Или поне се опита. Сърцето ѝ беше заседнало в гърлото, а движенията ѝ бяха станали некоординирани. Дори трескави, а тя не можеше да кръстоса очи с неговите. Всъщност гледаше къде ли не по лицето му, само не и в очите.
Брадичката, бузите и горната му устна бяха покрити с набола брада. Триъгълникът между веждите му беше сбръчкан, но не от недоволство. Беше напрегнал внимание. Онова, което привлече вниманието ѝ най-вече обаче, беше ямката в основата на шията му - стори ѝ се, че забелязва трепкането на кожата от пулса му.
Накрая тя пое риска да вдигне очи и установи, че неговите очи бродеха по лицето ѝ. По устните ѝ. По шията ѝ.
Вратата се разтвори широко. Сафи и Мерик отскочиха един от друг.
Иврен влезе... и мигом отстъпи назад.
- Аз... да не прекъсвам нещо?
- Не - отсякоха и двамата едновременно и отстъпиха по две крачки назад. А после и трета, за всеки случай.
Изьолт изкуцука в каютата след монахинята. Беше свалила качулката, разкривайки бледото си лице. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще повърне или ще припадне...или и двете.
Сафи се спусна към нея, улови я за ръката и я отведе до един стол. После разкопча карауенското наметало от шията ѝ и го подаде на Иврен.
- Много си потна. Зле ли ти е?
- Просто имам нужда от почивка - отговори Изьолт.
Мерик ѝ подаде чаша вода и тя му кимна с благодарност.
- Благодаря.
- Почивката няма да е достатъчна - настоя Иврен. - Нуждае се от лечение.
Дъхът на Сафи секна в леден ужас.
- От огневещ-лечител?
- Не от огневещ - побърза да я успокои Иврен, - но с неща, които в момента не мога да ѝ предложа. Изтощена съм - от дни смуча от силата си... - тя замлъкна и прехвърли очи на Мерик. - Ако можеше да идем при Кладенеца, бих могла да ѝ помогна.
Принцът застина и триъгълникът на челото му се задълбочи.
- Кладенецът не е лекувал никого от векове.
- Да, но може би ще увеличи моята сила - възрази Иврен. - Най-малкото, може да промием раната ѝ - водата там е съвършено чиста.
- Не е далеч - долетя нов глас.
Йорис. Той прекрачи през високия до коленете му праг и попи чело с ръкав.
- Пътеката покрай реката стига дотам. Надали ще ни отнеме повече от десет минути.
- Ами хората ти? - попита Мерик, все така смръщен. - Патрулират ли в района?
- Разбира се. Чак до самата граница на земите на Нихар.
Мълчание. След което Мерик кимна, лицето му се отпусна и доби почти спокойно изражение.
- Лельо - рече той на Иврен, - заведи Изьолт до Кладенеца. Излекувай я, ако можеш, а аз ще дойда да ви взема на следващия удар.
Монахинята изпусна дъх с въздишка.
- Благодаря ти, Мерик - тя сложи ръка зад гърба на Изьолт. - Хайде. Няма да бързаме.