Изьолт се втренчи в блесналите очи на Сафи, усмихна се доволно и рече:
- Мисля, че вече всичко е по-добре.
ТРИДЕСЕТ И ДВЕ
- Слязла е на брега - обяви Едуан.
Беше застанал на прага на каютата на Леополд, която - за негово учудване - беше точно колкото неговата собствена. Само че изглеждаше по-тясна заради подредените покрай стените сандъци на принца, както и заради пръснатите навсякъде десетки епоси с цветни корици.
Леополд се надигна уморено на самотното легло, огряно от слънцето.
- Кой е направил какво, монахо?
- Момичето на име Сафия е слязло на брега, а корабът ви се отдалечава прекалено много на изток...
Леополд изскочи от леглото и завивките се разхвърчаха.
- Защо го казваш на мен? Кажи го на капитана! Не... Аз ще кажа на капитана - той застина и впи очи в нощницата си. - Всъщност първо ще се облека, а после ще кажа на капитана.
- Аз ще му кажа - изръмжа Едуан.
Нямаше никаква представа за чий дявол принцът още спеше - беше късна утрин. Още по-малко - защо се беше издокарал със специално облекло за случая.
Не след дълго той се изправи до руля и занарежда на развален карторски; моряците заотстъпваха и взеха да правят с пръсти трескави знаци за прогонване на злото. Едуан не им обърна внимание. Мирисът на домната се беше изместил на север, а северът значеше суша.
Което пък значеше, че времето им изтича.
- И къде точно да пристана? - попита брадатият капитан високо, сякаш Едуан беше глух. Той вдигна далекогледа пред око и огледа скалистия бряг. - Тук няма къде да хвърля котва.
- Напред.
Едуан посочи самотната остра скала, извисила се над вълните.
- Нубревненците са минали зад нея, така че трябва да ги последваме.
- Невъзможно - повдигна вежди капитанът. - Ще се разбием и ще потънем за минути.
Едуан грабна далекогледа му и го прикова в самотната скала, блъскана от огромни вълни. Карторският им катер се носеше покрай нея и скоро щеше съвсем да се отдалечи. Капитанът обаче все пак имаше право - беше невъзможно да пристанат на подобно място.
Или пък... не съвсем.
Корабът беше подминал леко скалата и му позволи да разгледа брега зад нея. В скалистия бряг имаше пролука. Заливче.
Той тикна далекогледа обратно в ръцете на капитана, но онзи отказа да го поеме. Медното изделие издрънча на пода. Капитанът изруга.
Без да обръща внимание на глупака, Едуан вирна нос. Вдиша, докато гърдите му не се издуха и магията му не се закачи за снежно-истинната кръв на Сафия.
Беше влязла в заливчето и беше продължила пътя си по суша - на изток. Но не беше далеч. Мирисът ѝ пред него беше силен.
Той се затресе от възбуда. Тя заискри в кръвта му, в дробовете. Ако се движеше достатъчно бързо, можеше да залови веровещицата още днес.
Заедно с номатчето.
- Трябва ми ветровещ - рече и се обърна към капитана, като се постара да не потулва магията си. Искаше очите му да са червени, докато отправя заповедите си. - Един или няколко. Колкото са нужни, за да ме пренесат до скалите заедно с багажа ми.
Заедно с парите ми.
Капитанът се скова и сведе очи. Внезапно зад тях се чу глас.
- Направете каквото нареди монахът, капитане. Ще слезем на сушата начаса.
Едуан се извърна Изключително бавно към принц Леополд, който се беше облякъл в напълно неподходящ жълт костюм.
- „Ние“? - попита. - Не мога да поема осем ад-бардове...
- Без ад-бардовете, монахо - Леополд прокара ръце през косата си и плъзна очи по нубревненските хълмове. -Сафия е годеница на чичо ми, така че с теб ще дойда де. Сам.
Вратът на Едуан се скова от ярост.
- Само ще ме забавите - каза той, без да се интересува от тона си.
Леополд обаче просто го измери с поглед с усмивка, която не достигаше до очите му.
- Кой знае, монах Едуан, току-виж ви изненадам.
Едуан загуби няколко ценни часа заради принца. Първо, Леополд прекара цяла вечност в опаковането на едно торбенце и запасването на безполезната си сабя на колана. После той и командирът на ад-бардовете подхванаха шепнешком някакъв съзаклятнически разговор, който само Кладенците можеха да обяснят.
През цялото време Едуан стоеше на квартердека, кършеше китки и пръсти и се гневеше заради моткането на принца.
Щом ветровещите най-сетне вдигнаха всички над катера, Едуан си каза, че навярно ще ускорят ход. Уви, остана излъган. Щом стъпиха на най-близките скали, Леополд изгуби още време, за да уведоми ветровещите за същите заповеди, които беше дал току-що на капитана. Нещо за думовещерски свитък, който щял да извести ад-бардовете кога и къде да идат да приберат него и годеницата на чичо му.