Той изсумтя тихо и също отпи. Водата беше затоплена от слънцето. След две глътки отпусна мяха.
- Мога ли да ти се доверя? - погледна го тя през рамо.
Той се усмихна.
- Стига да се подчиняваш на заповедите ми.
Стана му драго - невероятно драго, - когато репликата му спечели наперен сумтеж.
- Имаш опасно умение - рече той, щом тя се обърна напред. - Разбирам защо хората са готови да убиват за него.
- Вярно, могъщо е - призна тя. - Но не толкова, колкото смятат хората... А напоследък се убеждавам, че дори аз самата го надценявам. Лесно се заблуждавам от силната вяра. Ако човек вярва в онова, което говори, магията ми не може да долови разликата. Ще позная, ако някой изрече откровена лъжа, но когато хората мислят, че говорят истината, вещерството ми го приема - тя замълча, а после добави почти раздразнено: - Затова не повярвах на думите ти, че Нубревна се нуждае от търговско споразумение. Способностите ми твърдяха, че е вярно. Те обаче казаха същото и за лъжите в учебниците ми по история.
- Ех... - въздъхна Мерик, впечатлен от тъгата в гласа ѝ... както и от начина, по който той караше магията му да жужи в гърдите му.
Той стисна юзди в ръце и вещерският му знак се разкриви върху жилите му.
За половин удар на сърцето се отдаде на фантазията, че Сафи не е домна, а той не е принц. Че са просто двама пътници на голия път, където единственият шум бяха копитата на конете, повеите на вятъра и разговорът на Иврен и Изьолт зад тях.
Пустошта наоколо обаче скоро обсеби мислите му, заедно с неизбежния кръжец тревоги, които не можеше да овладее. Кълен... Вивия... Крал Серафин.
Сафи като че усети накъде се беше насочил умът му и подхвърли:
- Носиш твърде тежко бреме, принце - тя се сгуши и се облегна на гърдите му. - Не съм срещала човек с толкова грижи.
- Роден съм с титлата си - каза той дрезгаво и леко я придърпа до себе си. Прие близостта, с която му говореше. С която го докосваше. - И я приемам сериозно. Въпреки че никой не иска да го правя.
- Това обаче е всичко, нали? - по гръбнака ѝ премина предизвикателна тръпка. - Харесва ти да се чувстваш полезен. Дава ти цел в живота.
- Може би - промърмори той отнесено.
Близостта ѝ го разсейваше. Както и начинът, по който дъхът му и вятърът си играеха с непокорните ѝ къдрици. Накрая той си наложи да смени темата и да се съсредоточи върху думите на Сафи, не върху близостта й:
- Говориш отличен нубревненски. Почти без акцент.
- Години уроци - призна тя. - Макар че научих най-много от наставника си. Той е думовещ и магията изглажда акцента му. Караше ме да се упражнявам с часове с Из.
- Какво образование... - поклати глава Мерик. - И физически тренировки, в съчетание с вещерство, за което хората са готови да убиват. Помисли само какво можеш да постигнеш, Сафи. Помисли каква можеш да станеш.
Тялото ѝ трепна лекичко и тя тръсна крак.
- Предполагам - рече накрая, - че мога да се сдобия с власт, да променя нещата или да правя каквото умееш и ти - каквото и да е то, принце, но бих подхванала обречена битка. Нямам нужните качества, за да застанеш начело на хората си. За да ги водя. Твърде съм... непостоянна. Ненавиждам да стоя на едно място и с изключение на Изьолт в живота ми няма нищо сигурно.
- Значи, цял живот ще бягаш? Дори и ако някой пожелае да...
Той не довърши. Последната дума се запъна в гърлото му - да останеш.
Дори неизречена обаче, тя нажежи въздуха помежду им и Сафи се обърна към него, повдигнала вежди. После прикова очите си - прекалено сини - в него, на един пръст от неговите.
И изведнъж разстоянието между тях като че изчезна. Тази река не му беше подвластна, преливаше през бреговете си, а той не успя да измисли друго, освен да спре кобилата, да вдигне Сафи и...
Не. Не можеше да позволи на мислите си да тръгват нататък. И нямаше да го направи. Закачките бяха едно, но докосването... Можеше да го отведе на рисковано място. До рискован край. Не и с карторска домна. Не и с годеницата на императора.
Затова той отправи отчаяна молитва към Ноден денят да свърши по-бързо, преди той - или магията му - съвсем да излезеха от контрол.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТИРИ
Изьолт и останалите стигнаха до избраното за лагера място едва когато розовият слънчев диск вече се скриваше зад Яданско море. Тя вече беше напълно убедена, че бедрата ѝ са безвъзвратно деформирани отвътре.
Потокът беше чист - както беше обещал Йорис, - поради което около него беше изникнала гъста горичка. Той течеше буен и при дъжд заливаше тясното си корито. Затова след като напоиха конете, Мерик нареди да разположат лагера си на близкия хълм, в сянката на дъбове и скали.