Разбира се, беше нужно доста време, докато Мерик даде заповедта. Двамата с Иврен прекараха поне четвърт час, съзерцавайки папратовите стъбла, заслушани в песента на нощните жаби. Нишките им бяха толкова еуфорични, толкова триумфални, че Изьолт посъветва Сафи просто да ги остави на спокойствие.
Накрая обаче дорестата кобила се отегчи от чакането. Тя пощипна Мерик по рамото с устни и го накара да се опомни. Докато Изьолт и Иврен събираха дърва за огън за вечерята, Сафи и принцът вчесаха конете.
Над главите им цвъртяха бързолети, които като че се радваха на компанията им не по-малко, отколкото Изьолт - на звуците им. Беше благодарна за всичко, което отвличаше вниманието ѝ от нишките, затуптели над Сафи и Мерик. Докато яздеха заедно, яркостта на нишките им насмалко не ѝ беше докарала главоболие.
Нишките на Иврен също бяха ослепителни и откакто бяха напуснали Дара на Ноден, не бяха спрели да сияят в замаяно розово и в уверено зелено.
Как беше възможно трима души да чувстват толкова много, я удивяваше и уморяваше.
Тя се приведе, грабна една обвивка на цикада от клона на земята и я сложи в нарастващата купчинка подпалки. Мерик настояваше стъкнатият огън да бъде малък, така че беше събрала достатъчно дърва, но не беше готова да се върне при останалите. Имаше нужда от време, за да овладее мислите си. За да постигне нишковещерския мир.
Накрая обаче тя се застави да се върне и помогна на Иврен да развие постелките под една огромна скална козирка. Сигналният камък, поставен отгоре ѝ, сияеше в тъмнолилаво на залеза.
Когато най-сетне подредиха всичко и изгълтаха горещата овесена каша за вечеря, Изьолт се мушна в постелката си и склопи уморени очи, жадуваща за съвършеното чувство на принадлежност, което беше усетила в хладните, бурни води на Кладенеца на произхода. Въпреки това - макар че си спомняше как се беше почувствала - не успя да го изпита отново.
Унесена в мисли, въпроси и разсъждения, тя задряма.
Сянката я чакаше.
- Ето те! При това си съвсем здрава.
Звучеше искрено щастлива от това и Изьолт си представи, че в действителността е плеснала с ръце. Беше сигурна, че тя съществува в действителност; този глас не беше просто налудничаво продължение на най-скритите ѝ страхове.
- Права си - изгука сянката. - Истинска съм като теб. Ето, виж... Ще ти позволя за миг да погледнеш през моите очи - само за да те убедя.
Обзе я усещане, сякаш изплуваше от дълбоко под водата. Пред очите ѝ заигра светлина, последваха цветове -сиво и зелено - и неясни форми... докато накрая всичко не потъна в тъмнина, сякаш сянката затвори клепачи за дълго и светът не се материализира пред нея. Пред очите ѝ изникнаха сиви, изтрити и очукани камъни. Тоест пред очите на сянката, през които тя гледаше в момента.
Гледката напомняше стария фар във Веняса, но вместо мокрия морски плаж местността беше покрита е тучно зелено. По стените се виеха бръшляни. В основата на сградата никнеха туфи трева.
- Последвай ме, последвай ме - пееше сянката, макар че Изьолт всъщност не можеше нито да я последва, нито да мръдне. Тя гледаше през очите ѝ, тоест движеше се с нейните движения.
- Къде сме? - попита тя.
Искаше ѝ се да извърне главата на сянката и да види още нещо, не само сводестия вход на кръгло помещение.
Вечерното слънце нахлуваше през счупените стъкла на прозорците. Беше по-ярко от това в Нубревна. Сянката се насочи към витото стълбище в дъното. Движеше се със странна, пружинираща походка, сякаш стъпваше само на предната част на стъпалата. И сякаш всеки момент щеше да заподскача.
Щом стигна стълбите, тя действително заподскача. Нагоре, нагоре, нагоре, заковала очи в стъпалата, с притихнали мисли. Щом стигна втория етаж, претича до прозореца, от чиято желязна рамка все още висяха парчета стъкло.
- Намираме се в Познин - обясни тя най-сетне. - Чувала ли си за него? Столицата на някога великата Република Аритва. Всеки народ обаче преживява възход и падение, Изьолт. Но накрая всеки народ отново подема възхода си. Скоро тези руини ще се превърнат в градове и този път други народи ще загинат.
Докато говореше, сянката се облегна на перваза и пред очите ѝ изплува широка улица - пълна със стотици... не, със стотици стотици хора.
Изьолт се сепна. Мъжете и жените стояха в редици и дори на тъмночервената светлина на залеза сажденият цвят на кожата им личеше. Както и чисто черните им очи.