И трите скъсани нишки, повяващи се над главите на всеки.
- Кукловода... - прошепна Изьолт.
Момичето сянка застина неподвижно, сякаш беше затаило дъх. После кимна отсечено и картината се размести.
- Да, казват ми „Кукловода“, макар че на мен не ми харесва. На теб би ли ти харесало, Изьолт? Звучи толкова... хм, знам ли. Толкова лекомислено. Сякаш заниманията ми са детска игра. А те не са - изсъска тя. - Това е изкуство. Шедьовър на тъкачеството. Никой обаче не благоволява да ме нарече становеща. Дори кралят! Именно той пръв ме обяви за становеща, а сега отказва да ме нарича с истинското ми звание.
- Хм-м-м... - пророни Изьолт.
Почти не слушаше мрънкането на момичето. Трябваше да извлече възможно най-много при всяко завъртане на очите ѝ към пръснатите. А и явно момичето не можеше да прочете мислите ѝ, докато беше потънала в своите собствени.
Във всяка редица имаше по десет души. Мъже, жени... дори и по някоя по-дребна фигура като поотраснало дете. Очите на Кукловода обаче никога не се спираха на отделните хора, а и Изьолт беше твърде заета да прецени размерите на армията, за да се съсредоточава върху подробностите, които забелязваше.
Беше преброила петдесетина редици - а не беше и преполовила улицата, - когато думите на Кукловода отново привлякоха вниманието й:
- И ти си становеща, Изьолт, и щом се научиш да тъчеш, двете заедно ще променим званието си.
- За-заедно?
- Не си като другите нишковещи - обясни Кукловода. -Заредена си с потребността да променяш нещата, както и с ненавистта, за да го направиш. С гнева, за да разбиеш света. Скоро ще го прозреш. Ще приемеш истинската си същност, а когато това стане, ще дойдеш при мен. В Познин.
В гърдите на Изьолт се надигна горещ, потрисащ пристъп, толкова силен, че тя едва успя да го прикрие. Затова изтърси най-убедителната лъжа, която ѝ хрумна:
- Из-изглеждаш уморена. Съжалявам много. Тъкането изтощително ли е?
Кукловода явно се усмихна.
- Знаеш ли - заяви тя мило, - ти си първият човек, който ме пита подобно нещо. Разкъсването на нишките е уморително, но най-много ме изтощава разговорът с теб. И въпреки това...
Тя замлъкна и затвори очи. После наведе глава и облегна чело в желязната решетка на нивото на очите, а умората ѝ стана осезаема. Тя въздъхна, сякаш металът я успокои.
- Изтощението от разговорите с теб си струва. Напоследък кралят толкова често ми се гневи, а аз правя всичко, което пожелае. Разговорите с теб са единственият лъч светлина в дните ми. Никога досега не съм имала приятелка.
Изьолт не реагира. И най-малката мисъл или движение щяха да издадат онова, което се надигна дълбоко в нея: ужас.
И още по-лошо: смътна следа от съжаление.
За щастие, момичето сянка не забеляза мълчанието ѝ, тъй като словесният ѝ поток не спираше:
- Следващите няколко дни ще отсъствам, Изьолт. Кралят ми даде задача, която ще изцеди силите ми. Навярно след това ще бъда твърде уморена, за да те открия. Но... - в гласа ѝ се прокрадна обещание, - щом се възстановя напълно, пак ще те навестя.
Тя млъкна и зейна в широка прозявка.
- Преди да те оставя, искам да ти благодаря. Всички тези планове и места, скътани в ума ти, много зарадваха Краля на обирджиите. Именно затова той ми повери великата мисия за утре. Така че: благодаря ти - всичко се случи благодарение на теб. Сега трябва да си почина, за да мога да пръсна всички, както ми заповяда кралят.
„Какви хора? И какви планове и места? - понечи да попита Изьолт. - Какво си взела от ума ми?”
Думите ѝ обаче останаха неизречени. Владееше я единствено трескав, буен пламък - в ума ѝ, на езика ѝ, в дробовете... Като жилките на светкавица.
После гледката на Познин изгасна като фенер, също толкова внезапно, колкото се беше появила, а Изьолт се върна в собствената си кожа. Потъна в собствените си сънища, в плен на собствения си ужас.
Никога през живота си Едуан не беше следил някого с толкова сили и внимание. Със Сафия беше лесно - той успяваше да надуши кръвта ѝ без усилие, докато кръвта на този човек, с аромата на бистра езерна вода и снежни зими, му убягваше. Едуан го улавяше, но двайсет крачки по-късно го губеше и успяваше да го открие чак след известно време в гората.
Това беше необяснимо и щом изгуби мириса за стотен път, той почти се отказа от принца. Така или иначе, беше намислил да го измами и да задържи веровещицата за нуждите на баща си. И въпреки това всеки път, щом се замислеше дали да не го остави на невидимия си враг, необичайна неохота сковаваше раменете му. И врата. Сякаш...