- Не мога да го направя.
Най-сетне признание. Пред нея. Пред себе си. После той скочи на крака, грабна редингота си от постелката и закрачи към гората. Към морето.
Нахлузи дрехата в движение. Незнайно защо, но го караше да се чувства по-спокоен. И по-овладян... Обаче Сафи тръгна след него, разбира се... разбира се.
- Не мога да заспя.
- Не си и опитала.
- Не е нужно.
Той въздъхна. Как да оспори това? Имаше си достатъчно бръчки и без да добавя мислите за Сафи към тях. Затова продължи напред, прокарвайки пръсти през папратовите листа и игличките на боровете. Толкова хладни на допир. Толкова живи.
Когато достигна до морето и проблясъците на далечната буря и белите гребени на вълните завладяха взора му, нещо в него се разгърна. И се успокои. Сафи се насочи наляво към огромна варовикова канара, а той я последва - макар че се държеше на две широки крачки разстояние. После двамата се облегнаха на скалата и известно време просто гледаха мълчаливо морето, луната, светкавиците.
Спокойствието му помогна да се отпусне. И да се остави на ритъма на вълните и на жуженето на насекомите.
Внезапно обаче то изчезна. Неусетно нощта беше впръскала заряда си в гърдите му - напрежение, което трябваше да освободи. Неукротим кипеж като бурята на хоризонта. Сафи се размърда и привлече погледа му. Варовикът отразяваше светлината и я окъпваше в приглушени лунни отблясъци.
Тя сви устни с насмешка.
- Какво си ме зяпнал така, принце?
- Как?
- Сякаш се каниш да ме нападнеш.
Мерик се разсмя с топъл, искрен смях. После погледът му отново попадна в плен на Сафи. И по-точно на шията ѝ. Нейната извивка се очертаваше на фона на варовика... не си спомняше да е виждал толкова изящна шия през живота си.
- Извинявай - рече накрая. - Последното, което би ми хрумнало, е да те нападна.
Тя се изчерви в розово на лунните лъчи, а после вдигна високо брадичка, сякаш подразнена от реакцията си.
- Ако си представяш някакво по... интимно нападение, принце, нека те уведомя, че не съм такова момиче.
Изглеждаше - и звучеше - като истинска домна.
- Не съм си го и помислял.
Дойде неговият ред да се изчерви... не от смущение. От отегчение. И от малко гняв.
- И недей да си мислиш, че те желая, домна. Ако си търсех с кого да се потъркалям, най-малко бих се сетил за теб.
- Чудесно - тросна се тя, - защото и ти си последният човек, когото бих избрала аз.
- Поради което губиш, повярвай.
- Все едно си толкова талантлив, принце.
- Знаеш, че е така.
Тя го стрелна с очи. Изду гърди. Застина.
Мерик направи крачка напред. После още една, докато не се озова до нея.
- Ако беше такова момиче, щях... - той посегна към бузата ѝ, отначало колебливо, после, тъй като тя не се отдръпна, по-уверено. - Щях да започна оттук и да продължа надолу по шията ти.
Пръстите му зашепнаха по шията ѝ, по ключицата... а той със задоволство установи задъханото ѝ дишане. И тръпнещите устни.
- А после - продължи с плътен глас, който изплуваше от дълбините на гърлото му - щях да се върна. Да застана зад теб.
Той отметна плитката ѝ...
- Спри - прошепна тя.
Мерик спря, макар че - пресвети Ноден - не искаше да го прави.
После обаче тя извъртя тяло и внезапно устните ѝ се озоваха до неговите. Не, устните ѝ бяха над неговите. Колебание. Очакване - сякаш беше изненадала сама себе си и сега не знаеше какво да предприеме.
Неговият дъх се разбушува в гърдите му - задържан там заедно с мислите му. И въпреки всичко сантиметрите между телата им се равняваха на километри, а разстоянието между устните им изглеждаше непреодолимо.
Дъхът на Сафи погали брадичката му. Или беше бризът? Или собственият му дъх? Вече не можеше да прецени. Трудно му беше да прави каквото и да било, освен да се взира в очите ѝ, искрящи и близки.
Тя премести очи надолу и смръщи чело - сякаш искаше да направи още нещо. После вдигна ръце и ги положи на хълбоците му. Сви пръсти.
Магията на Мерик лумна.
Вятърът изригна нагоре, помете косата от лицето на Сафи и щеше да я събори... ако Мерик не се беше намесил. Той я притисна до скалата и я целуна сред грохота на жежкия вятър.
Жаждата от целия ден го изпепели, но за огромно негово удоволствие Сафи я утоли. Изтръгна я от него с хищни пръсти, а ритъмът на бедрата ѝ надмина дори четиристъпката.
Беше подивяла - до безсрамие - и той не усети кога започна да хапе, да дърпа и да тегли. Зъби, нокти и свирепи, бесни ветрове.