Това не помогна.
- Как, по дяволите - проскърца гласът му ядно, - това чудовище се озова тук толкова бързо?
- Пресвети светни - изруга Хермин и надникна през собствения си далекоглед. - Това бяло петно той ли е?
- Черпи сили направо от Пустотата - рече Райбър мрачно, а после изпищя: - Кълен! - и напусна фалшборда.
Мерик се спусна след нея и с помощта ѝ отскубна побелялата от стискане ръка на Кълен от руля. После плъзна своята под неговата мишница.
Тялото на нишкобрат му беше твърде изстинало, а дрехите му бяха подгизнали от пот.
- Трябва да спреш! - викна Мерик. - Спри ветровете си, Кълен!
- Ако спра - отговори той с учудваща решителност, - ще загубим договора ти.
- Животът ти струва повече от един договор - възпротиви се Мерик.
Кълен обаче се разсмя - насечен, сподавен смях - и повдигна отпаднало ръка, за да посочи на юг.
- Имам идея.
Мерик проследи пръста му, но видя единствено мрачното небе и проблясващите в далечината светкавици.
Когато обаче Райбър прошепна: „Не!“, стомахът му се сви.
- Не!
Той завъртя Кълен с лице към себе си. Косата на помощник-капитана беше толкова слепнала от потта, че дори вятърът не можеше да я повдигне.
- Изключено е да правиш това, Кълен. Забрави!
- Това е единственият ни избор. Нубревна се нуждае от... споразумението.
- Ти едва се държиш на краката си!
- Не е нужно да съм на крака... - рече той, - ако яздя буря.
Мерик заклати трескаво глава в паника, докато Райбър не спираше да шепти:
- Моля те, недей, моля те, недей, моля те, недей...
- Забрави ли какво стана последния път, когато призова буря?
Той погледна към Райбър за подкрепа, но тя вече плачеше... С ужасена сигурност той осъзна, че вече е приела избора на нишкобрат му.
Как обаче? Как можеше да се предаде толкова лесно и толкова бързо?
- Търговското споразумение не ни е нужно - настоя Мерик. - Нихарските земи са се съживили. Съживили са се, Кълен. Така че като твой адмирал и твой принц ти заповядвам да не го правиш.
Кашлицата на Кълен се успокои. Той си пое дълбок, наистина дълбок дъх, който прозвуча като ножове и огън.
След което се усмихна. Широка, плашеща усмивка.
- А като твой нишкобрат аз избирам да не те послушам.
Магията оживя с прилив на горещина и мощ, а очите на Кълен потръпнаха. Присвиха се. Зениците му се свиха... изчезнаха...
Над палубата забрули вятър... заблъска Мерик и Райбър и едва не ги събори на земята. Мерик нямаше избор.
Той свали редингота си, а Райбър пое към него, за да го вземе. Вятърът ги блъскаше, но те превиха тела напред - тя се беше насочила към вътрешността на кораба с палтото, а той напредваше към руля.
Щом застана на руля на бойния кораб на баща си, той отново отправи молитва към Ноден - този път обаче се молеше Кълен и всички от екипажа му да оцелеят след тази нощ.
Защото бурята вече се носеше към тях, а той не можеше да направи нищо, за да я възпре.
Сафи никога не беше пришпорвала кон толкова ожесточено. По страните на кобилата ѝ се стичаше пот, а петнистият кон на Изьолт се беше разпенил. Всеки момент можеше да загубят подкова или да стъпят накриво, но докато това се случеше, докато създанията не се сринеха от изтощение, тя нямаше избор - трябваше да галопира по пътя покрай скалния отвее.
Дългите им сенки препускаха до тях. Бледият пламък на изгряващото над Яданско море слънце блещукаше над широкия залив, чийто край дори не се виждаше. Над блестящите приливни води се издигаха голи скалисти острови във всякакви форми и размери.
Стоостровието.
Пътят пое със завой надолу и накрая достигна морското равнище... и до Дейна. След близо километър през зелени поля, внезапно отново се бяха озовали в пустошта. Наоколо беше оглушително тихо. Потресаващо мъртво. Начинът, по който сигналният камък пронизваше небето от мястото си, вързан над дисагите, не се нравеше на Сафи. Буквално молеха да бъдат забелязани.
- Има ли някого? - надвика тя четиритактовия тропот на копитата.
Изьолт за миг присви очи. След което ги ококори.
- Никого. Все още.
Сафи стисна юздите по-здраво и премести едната си ръка на дръжката на меча. „Само да стигнем до кея.“ Това беше всичко, което се искаше от нея.
- Знак! - кресна Изьолт.
Сафи се взря пред себе си. Някога красиво отпечатаният знак в момента висеше накриво на железен стълб. Беше четвъртият по ред, който виждаха.
ЛЕЙНА: 1 ЛЕВГА