Сафи запръхтя в смях.
- Това ли е? Искаш само това? Винаги ли си искал само това от мен? Прости ми, но не ти вярвам.
Той повдигна рамене равнодушно.
- Не е нужно да ми вярваш, но какво говори магията ти ?
Вещерската природа на Сафи жужеше истинно, а зад ребрата си тя чувстваше топлина. Въпреки това беше изключено да приеме историята му. Всичко, което бе искала някога, внезапно ѝ беше предоставено на тепсия. Изглеждаше твърде, твърде хубаво, за да е истина.
Ерон изви русата си вежда, очевидно развеселен от смаяното ѝ изражение.
- Щом камбаните ударят в полунощ, Сафия, кръвовещият няма да бъде проблем. Тогава ще можеш да правиш каквото си пожелаеш и да продължиш безхаберното си съществувание, към което винаги си се стремила. Макар че... - Той замълча, а погледът му се изостри; от пиянството не беше останала и следа. - Ако беше пожелала, Сафия, можеше да определиш облика на света. Имаш нужното образование - погрижих се за това. За съжаление - той разпери покритите си с белези ръце и опъна верижката, - явно ти липсва предприемчивост.
- Ако ми липсва предприемчивост - прошепна Сафи, преди да успее да задържи думите си, - то е защото ти си ме възпитал така.
- Твърде вярно. - Ерон ѝ се усмихна печално, но искрено. - Само че недей да ме мразиш за това, Сафия. Обичай ме... - Той разтвори вяло ръце. - И се страхувай от мен. Както прави един Хастрел, в крайна сметка. Сега довърши тоалета си. Тръгваме на следващия удар на камбаните.
Без нито дума повече, той я подмина и излезе от стаята. Тя го проследи с очи. Застави се да проследи отсечената му походка и широкия гръб.
За няколко изпепеляващи секунди Сафи се поддаде на несправедливото му отношение. Безхаберна? Непредприемчива? Може би беше вярно, когато се отнасяше за живота в замръзналия замък в света на жадни за власт благородници и бдителни ад-бардове, но не и когато ставаше дума за живота им с Изьолт.
Сафи отново извади книгата за карауените и я отвори. Пиестрата блесна насреща ѝ като разцъфнала роза на залеза. Точно тази страница беше важната, а Сафи просто трябваше да се досети защо...
Тя прокара пръст по чиновете и разредите монаси. Монах-наемник, Монах-учител, Монах-пазител, Монах-занаятчия... Пръстите ѝ застинаха над Монах-лечител. Именно монахиня-лечителка беше намерил Изьолт, когато беше избягала от племето си. Беше се загубила на един кръстопът северно от Веняса, а загрижената лечителка ѝ беше помогнала да намери пътя.
Старият кръстопът пък беше до фара, който момичетата използваха сега. Изьолт явно беше намислила да напусне Веняса и да се върне в обичайното им скривалище.
Сафи пусна книгата и отметна глава. Все още не можеше да иде там - първо трябваше да изтърпи вечерта. Трябваше да се отърве от кръвовещия по петите си и да приключи веднъж завинаги с чичо си. После, без да се тревожи, че някой някога може да тръгне след нея, щеше да се насочи на север от града и да открие нишкосестра си.
Тя издиша рязко, сведе глава и премести тяло пред огледалото. Ерон искаше послушна домна, нали така? Е, Сафи щеше да му я даде. През цялото ѝ детство карторските благородници я бяха смятали за тихо, притеснително дете, което се свиваше страхливо зад чичо си, докато потропваше с пръстите на краката, а прасците му потръпваха.
Тя обаче вече не беше онова момиченце, а ад-бардовете нямаха власт в тази империя. Така че тя изду гърди и със задоволство забеляза как роклята подчертава раменете ѝ. И как късите ръкави разкриваха покритите с мазоли длани -досущ като войнишки.
Гордееше се с ръцете си и нямаше търпение домовете и домните да се вперят в тях втрещено. Искаше благородниците да усетят пръстите ѝ, груби като пясъчник, когато танцуваше с тях.
За една нощ щеше да поеме ролята на Домна на Картера. По дяволите, беше готова да бъде проклета императрица, ако това щеше да я върне при Изьолт и да прогони кръвовещия.
След тази вечер Сафия фон Хастрел щеше да бъде свободна.
ОСЕМ
Изьолт се втренчи в тъмната грива на петнистата си кобила, стиснала юздите в една ръка. Беше вдигнала високо другата в неуспешен опит да спре кървенето на раната.