Лицето на Изьолт пламна. От гняв. Или от срам.
- Как обаче го направи? - откъсна се от устните ѝ. Аз съм нишковеща - не можеш да видиш нишките ми, тоест не можеш да ги прикрепиш към камъка.
- Май... Майка ти - поде Алма.
- Показах ѝ как - довърши Гречя, остави ножиците на масата и се насочи към печката. - Платът скоро ще изгори, а Корлант ще се върне. По-бързо.
Изьолт стисна плътно устни. Думите на майка ѝ далеч не бяха отговор.
- Трябва да си благодарна - продължи Гречя, докато ръчкаше въглените в печката. - Рубините в ръката ти ще засияят, ако Сафия се озове в опасност - или пък ти. Ще ви позволят дори да следите къде е другата. Не подобава да приемеш такъв подарък с неуважение.
Тя не го приемаше с неуважение - но не изпитваше и благодарност към Алма. Не. Тя го беше направила от гузна съвест. Все пак тя беше причината Изьолт да не получи мястото на чиракиня на нишковеща - и да ѝ бъде отказано наследството на Гречя.
- Облечи се - нареди ѝ Гречя. - Бързо, докато Алма помете остриганата ти коса. Трябва да кажем на Корлант и на племето, че си променила решението си и искаш да се върнеш тук като нишковеща.
Изьолт отвори уста, за да отбележи, че майка ѝ не би могла да вземе две чиракини, както и че племето прекрасно осъзнаваше магическите недостатъци на Изьолт, но после стисна устни. Алма беше хванала метлата, изпълнявайки заповедта, точно както подобаваше на една нишковеща. Нишковещите не спореха, нали? Следваха спокойния ход на логиката по пътя му.
А именно логиката беше довела Изьолт тук, затова тя щеше да пренебрегне болката и страха си и щеше да я последва, както я бяха учили. Както беше оцеляла през целия си престой във Веняса, рамо до рамо със Сафи.
ДЕВЕТ
Сафи се изненада - колкото цялата вселена - колко лесно прие ролята си на домна. Особено предвид тълпата хора около нея, чиято топлина изпълваше сводестата бална зала, а непрекъснатите им лъжи дращеха кожата ѝ. Децата от миналото ѝ бяха направили завой към зрелостта, докато родителите им бяха попаднали в плен на бръчките на старостта.
А и с всичкото пенливо вино, под блясъка на полилеите, пред гладката стъклена стена, надвесена над мочурливите брегове на Яданско море, ѝ беше трудно да не се чувства приятно.
Всъщност беше същото като това да скрои измама с Изьолт. Тя се преструваше на дясната ръка, докато чичо ѝ режеше някакво неизвестно портмоне. Щом това беше всичко, което искаше от нея Ерон, Сафи щеше да му угоди - едва ли не с удоволствие. Особено при положение, че принц Леополд фон Картора беше до нея.
Той беше израснал обаятелен млад мъж - макар че все още беше твърде красив, за да бъде приет насериозно. Всъщност той без съмнение беше най-красивият човек -било мъж или жена - в залата. Имаше наситеноруси, лъскави къдрици, златистата му кожа руменееше на бузите, а дългите, руси мигли, които Сафи си спомняше пределно ясно, все така пърхаха над морскозелени очи.
Въпреки всички външни промени обаче той си оставаше същото устато, дяволито момче от спомените ѝ.
Леополд отпи смела глътка вино от чашата си. Къдриците му се разлюляха и от няколко от близкостоящите домни се изтръгнаха въздишки.
- Като се замисля - провлачи той, - синьото кадифе на костюма ми не отговаря на очакванията ми за дълбочина. Изрично настоях за имперски сапфир.
Гласът му беше плътен баритон, а паузите, с които делеше думите си, ги превръщаше почти в музика.
- Докато това ми се вижда по-скоро като избледняло моряшкосиньо, не мислите ли?
Сафи изпръхтя.
- Радвам се, че не си се променил, Поли. Може да си изключително умен, но си все така обсебен от външния си вид.
Той се изчерви при името „Поли“ - както ставаше всеки път, щом тя го употребеше тази вечер. А това единствено увеличаваше желанието ѝ да го прави.
- Много ясно, че не съм се променил - повдигна рамене принцът грациозно. - Разполагам единствено със съвършеното си лице, а колкото и упорито да учиш, в Картора няма да стигнеш кой знае къде - той показа ръката си, на която липсваше вещерски знак. - Ти обаче, Сафия... - пауза. - ... си се променила доста, не смяташ ли? Доста въздействаща поява.
Тя отклони очи и собствените ѝ бузи също поруменяха - но не от срам, а от яд.
Беше пристигнала на бала с цял час закъснение. Сумракът беше прераснал в лунна светлина, защото чичо Ерон беше настоял да приключи с цяла кана вино преди тръгване. Щом пристигнаха в двореца на Дожа, Сафи проумя защо - бившите другари на Ерон от Бригадата бяха на пост.