Тя беше забелязала Ванес само отдалеч, но мигновено беше разпознала отегчението в отпуснатите ѝ рамене. Равнодушното излъчване на човек, който предпочиташе да бъде другаде и да се занимава с друго.
Сафи с охота се опита да наподоби позата ѝ - макар че с охота забрави намерението си още щом зърна първия сладкиш с пълнеж от сметана.
Леополд сякаш прочете мислите ѝ, защото подхвърли;
- Видя ли смелата рокля на императрицата? Ченетата на всички мъже увиснаха до земята.
- Но не и твоето? - попита Сафи с присвити очи.
- Не, моето не.
Лъжата в думите му пробяга по кожата ѝ, но Сафи реши да не настоява. Щом Леополд искаше да запази интереса си към съвършените рамене на императрицата в тайна, защо ѝ беше да настоява?
- Искаш ли да се запознаеш с нея? - изтърси той припряно.
- Сериозно?
- Разбира се.
- Ами да, моля.
Тя подхвърли недовършените си ягоди на близкия прислужник, а Леополд се плъзна грациозно сред множеството. Тя го последва към ниския подиум в дъното, на който малък оркестър настройваше инструментите си.
Чувството обаче беше странно - докато двамата с Леополд се придвижваха сред любопитните благородници от всякаква възраст и народност, на устните на всички играеше един-единствен въпрос. Сафи не можеше да дочуе шепота им, нито да прочете мислите им, но каквото и да ги вълнуваше, интересът им гореше с ярката светлина на истината. Той пробяга по тила на Сафи, заседна в гърлото ѝ... и я изпълни с неутолимо любопитство относно онова, за което говореха.
Леополд достигна до рояк пъстро облечени жени - роклите им бяха изработени от същите ивици набран плат като тази на императрицата - и група мъже. „Нубревненци“, помисли си Сафи, щом погледът ѝ се спря върху разпуснатата им тъмна коса и загрубялата от солта кожа. Рединготите им се спущаха до коленете, повечето в пастелно тъмносиньо, макар че един от тях беше в сребристосиво. Именно той застана на пътя ѝ.
- Извинете, моля - промърмори тя и опита да го заобиколи.
Мъжът обаче спря и съвсем препречи пътя на Сафи, след което се извърна назад.
Сафи се задави. Беше нубревненецът от кея - пременен и направо сияещ на светлината на полилеите.
- Виж ти, кого виждам - рече тя на нубревненски с престорено сладък глас. - И какво търсиш ти тук?
- И аз мога да те попитам същото - рече той равно и се обърна към нея.
- Аз съм карторска домна.
- Защо ли не се учудвам?
- Виждам - провлачи тя, - че си се научил как да се закопчаваш. Поздравления, това определено ще промени живота ти.
Той се изсмя изненадано и наведе глава.
- А аз виждам, че си почистила нааканото си рамо.
Сафи изду ноздри.
- Извинявай, но принц Леополд фон Картора ме очаква... а и твоят принц сигурно се нуждае от теб - рече тя насмешливо, едва осъзнаваща думите си.
Ефектът от тях обаче беше забележителен - младият мъж се усмихна. С искрена, красива усмивка, която засенчи всичко останало в залата. Сърцето ѝ като че застина посред ударите си и тя успя да забележи единствено как тъмните му очи почти се затвориха, а челото се изпъна. И как брадичката му се надигна леко и подчерта мускулите на шията му.
- Не трябва да ходя абсолютно никъде - рече той кротко. - Трябва да съм тук.
После, сякаш не я беше сразил достатъчно, той ѝ се поклони лекичко и добави:
- Ще ми окажеш ли честта за един танц?
И изведнъж, ей така, цялата поза на Сафи се разпадна. Тя забрави, че е домна. Загуби надменното си високомерие. Дори нубревненският като че се изпари от главата ѝ.
Защото този мъж явно ѝ се надсмиваше - точно като домовете и домните от детството ѝ, точно като чичо ѝ Ерон. Имаше намерение да я злепостави.
- Няма музика - изтърси тя смутено и понечи да се шмугне покрай него.
Той обаче я подхвана за ръката с лекотата на боец.
- Ще има музика - обеща, след което повика някого: - Кълен?
Огромният мъж от кея изникна до тях.
- Би ли помолил оркестрантите да засвирят четиристъпката? - нубревненецът не сваляше очи от лицето на Сафи, но усмивката му доби дяволит оттенък. - Разбира се, ако не знаете нубревненската четиристъпка, домна, може да избера нещо друго.
Сафи запази стратегическо мълчание. Знаеше четиристъпката, а ако този тип се надяваше да я изложи на дансинга, то го очакваше голяма изненада.
- Знам я - промърмори тя. - Ти водиш.
- Всъщност - започна той и гласът му се накъдри от задоволство - аз не се движа, домна. Хората се движат вместо мен.