Телата им кипяха, сърцата им бумтяха и отекваха в гръдния кош на другия. Той прокара пръсти по гърба ѝ, над раменете, към ръцете ѝ. Последните капки на пороя.
Музиката се забави. Тя се отдръпна първа и отстъпи предписаните четири стъпки. Мерик не отмести очи от лицето ѝ и някак отнесено забеляза, че щом тя се отдалечи, ветровещерската му природа като че се успокои. Полите ѝ спряха да се веят, а косата отново се спусна над раменете.
После и той се плъзна четири стъпки назад и скръсти ръце над гърдите си. Музиката спря.
А той се опомни с влудяващото съзнание, че Ноден и Миногите Му му се присмиват от морското дъно.
ДЕСЕТ
Един по един членовете на племето на миденците дойдоха да поздравят Изьолт. Да разгледат момичето, което единствено беше напуснало общността им, а сега искаше да се завърне.
Тя се чувстваше замаяна. Подстриганата коса дращеше по тила ѝ, но като истинската нишковеща, каквато се очакваше да бъде, тя не се почеса. Не се разшава на столчето си до огнището. Не показа на лице друго изражение освен задължителната усмивка.
Нишките на номатците бяха плашещо бледи. Единствено тези на Корлант пулсираха над Изьолт, докато той стоеше до печката и наблюдаваше Приветствието, и грееха с пълната си яркост. Която може би беше дори прекалена.
Към трийсетия гост Изьолт се изтощи да се преструва, че той не е там и не надзирава всичко като хищник. Алма запази тържествено изражение през цялото време - как иначе?, - но усмивката, с която посрещаше гостите, изглеждаше искрена. И неуморна, разбира се.
Към шейсетия гост Изьолт вече галеше Мърльо толкова настоятелно, че той всъщност изглеждаше изнервен. Към осемдесетия кучето стана и се премести.
„Покой. Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.“
- Дойдоха само сто деветдесет и един - обяви Корлант, след като и последният гост си отиде. - Чудя се къде са останалите от племето.
Тонът му изобщо не звучеше учудено, а когато се насочи към вратата, нишките му припламнаха в розово вълнение.
- Ще се уверя, че цялото племе е известено за Приветствието - той закова пронизващия си поглед върху Гречя и рече с глас като свлачище: - Не... ходете... никъде.
- Разбира се - отвърна Гречя и сложи столче до Изьолт...
Щом той излезе, тя мигом скочи на крака. Сграбчи Изьолт, а Алма се спусна към вратата на избата.
- Трябва да побързаме - прошепна майка и. - Корлант явно знае какъв е планът ни с Алма. Ще се опита да ни спре.
- План? - удиви се Изьолт.
В същия миг във въздуха внезапно се разнесе „хряс“, подобно на звука на ножиците в косата на Изьолт. Всичко, което свързваше трите вещици със селото, се вряза в гърдите им в брутална спирала.
Свързвателните нишки се бяха пръснали.
Изьолт не го видя, но го усети. Сърцето ѝ внезапно се разтърси и тя едва не падна на земята.
Алма я блъсна към вратата и изшепна:
- Бягай. Към портата... Бягай!
Нещо в паниката, която просветна в зелените ѝ очи, прониза мозъка на Изьолт. Тя се изстреля през вратата... но на мига залитна и размаха бясно ръце, за да остане права.
Отпред се беше събрала тълпа. С фенери, факли и арбалети. Четиристотинте номатци, които бяха пропуснали Приветствието, се бяха събрали тихомълком, а Корлант беше прикрил нишките им с магията си.
Сред тях беше и самият той - провираше се сред хората, по-висок от останалите с една глава, с горящи в лилава жажда нишки.
Хората се дърпаха от пътя му. Лицата им оставаха в сянка - лица, които Изьолт разпознаваше, пълните с омраза лица от детството ѝ, от които коленете ѝ се разтрепериха, а гърдите застинаха.
Тя хвърли поглед зад себе си... но къщата беше празна. Вътре беше единствено Мърльо, който ръмжеше, наежил козината си.
Изьолт застина, а Корлант я изпи с алчен поглед, от който нишките му се обагриха в лилаво. После, с подчертано бавни движения, той кръстоса палци в нейна посока. Знакът, с който се прогонваше злото.
- Друга - рече тихо, почти нечуто сред вечерните щурци и шепота на тълпата. - Да обесим другата - и после пак, по-силно: - Друга, друга. Смърт за нея.
Племето подхвана напева. „Друга, друга. Смърт за нея.“ Думите се отделяха от езиците им с жлъч, все по-силно. Тълпата тръгна напред. Изьолт не помръдна. Опита се да се вклини дълбоко в логиката на една от нишковещите. Имаше изход от това... трябваше да има. Тя обаче не можеше да го намери. Не и без Сафи до себе си. Не и без време, в което да се оттегли и да планира.