- Демон от Пустотата.
Той се престори, че не ги е чул. Тези слухове му харесваха. В крайна сметка страхът на хората си имаше предимствата, например той можеше да си избира най-добрите точки за наблюдение. Дори карторските ад-бардове и марстошките Усойници - личната гвардия на императрица Ванес - му бяха позволили първи да влезе зад стените на двореца.
Едуан бутна тавана в ъгъла и пред него зейна отвор - водеше към тайниците зад стените на балната зала. До пода на петдесет стъпки под него се беше проточила абсолютно долнопробна и непотребна при спешност въжена стълба. Поредният пример за нарастващата немарливост на далмотийците (както и на всички останали). Ако се наложеше охранителите да напуснат тавана, слизането щеше да отнеме цяла вечност.
Четиристъпката тъкмо навлизаше във второто си движение, когато ботушите му докоснаха пода. Цигулките пееха в сумрака зад стената и раздвижваха прахоляка и дъските с вибриращия си звук. Над тях се открояваше лекото потропване с токове, което Едуан определи като танца на лозата.
Да, знаеше нубревненската четиристъпка. Не добре, а и по-скоро би се намушил сам с шиш за печене, отколкото да я подхване. И все пак знаеше стъпките. Наставникът му го беше задължил да ги научи през първите му години в Манастира.
Той тъкмо се канеше да завие наляво, когато в ноздрите му нахлу познат кръвомирис. „Пропити с отрова тайни и безкрайни лъжи.“ Едуан не знаеше дали слуховете бяха верни - дали кръвта на марстошките Усойници наистина съдържаше киселина, - но знаеше, че беше най-разумно да се държи настрана от телохранителите отрововещи - ако не за друго, то заради болезнения досег на миризмата им е носа му.
Затова той се отказа от маршрута наляво и тръгна надясно. Когато най-сетне намери една шпионка, по-малка от тези в тавана, и долепи око до нея, вече беше започнало третото движение от танца.
А неговите вежди подскочиха рязко.
Имаше само двама танцьори и носовете и токовете на обувките им тракаха по мрамора със скорост, каквато не беше виждал дотогава - а още по-впечатляващото беше, че около тях се беше извил вятър. Очевидно единият носеше някаква въздушна магия.
Зрителите се отдръпнаха като отлив пред въртящите се танцьори, чиито крака се носеха шеметно, въпреки че лицата им оставаха безизразни, с присвити, съсредоточени очи. Вятърът набираше все повече сила и се завихряше в ритъма на музиката. И на стъпките. Той подмяташе полите и косата на момичето и блъскаше зяпналите зрители, щом двойката преминеше покрай тях.
Едуан продължи да гледа, леко впечатлен от умението, което беше нужно, за да танцуваш с подобна бързина и грация, но постепенно нещо взе да гъделичка ноздрите му.
Той инстинктивно огледа близките лица и подуши въздуха. Усещаше... остра кръв. Дива кръв.
Кръв, която нашепваше за планински ридове и скални отвеси; за ливади, покрити с жълтурчета, и за истина, скрита под снега.
Стомахът му потръпна от вълнение. Веровещицата беше тук - на самото тържество.
Екнаха последните звучни ноти от четиристъпката и очите му се върнаха върху танцьорите. Вятърът затихваше. Двамата се бяха отдалечили един от друг за последната поза на танца. Нубревненецът очевидно беше важна персона, съдейки по пълните със страх и уважение погледи на околните. Той обаче не заинтригува Едуан, защото кръвомирисът му не му беше познат.
Вниманието му - вещерският му нюх - се насочи към момичето. Лицето му се разля в усмивка, а пръстите му посегнаха към малката кама, препасана на гърдите му. Гърдите, които тя беше намушкала едва вчера.
Докато се чудеше коя е младата жена - със сигурност щеше да е чувал за домна-веровещица, - в балната зала се разнесе силно ръкопляскане. Идваше от един-единствен източник и въпреки че и останалите гости се включиха в аплодисментите, неговите останаха най-гръмки.
Едуан най-сетне успя да го намери през тясната шпионка - светлокосия наследник на империята, Леополд. Стоеше до императрица Ванес и изчака хората да оформят пътека, преди да вдигне крак и да се насочи към танцьорите.
- Отлично - проговори принцът най-сетне, без да спира да ръкопляска; аплодисментите му обаче бяха преиграни. -Какви прелестни танцьори.
Нубревненецът обърна облото си, почервеняло лице към имперския принц. И се поклони ниско.
- Принц Леополд.
Леополд просто му кимна.
- Принц Мерик... Отмъкнахте ни Сафия.
Мрачната нотка в тона му не остана скрита, нито умишленото неуважение, когато се извърна от другия принц, за да погледне многозначително чичо си, дундестия карторски император, застанал недалеч от тях.