Тя пое риска да погледне назад... и видя себе си. В абсолютно същата поза. „Лъжа!“, припука магията по гръбнака ѝ.
После Хабим я въведе в тъмното фоайе, тя набра сребристите си поли и двамата с Ерон се спуснаха в бяг. Хабим остана зад тях.
- По-бързо - изсъска чичо ѝ, без да поглежда племенницата си.
И без да обясни какво се случваше, мътните го взели. Беше премълчал някои неща, беше извъртял истината, но думите му не бяха откровена лъжа. Действително беше полунощ - и Сафи действително си беше тръгнала.
Стъпките им кънтяха из фоайето като барабаните на градската стража... докато не се разнесе трясък. И не избухнаха пламъци.
Тя обаче не отлепяше очи от посивялата глава на Ерон, съсредоточена в това да вдъхне възможно най-голяма бързина в краката си. Нямаше да поглежда назад. Ако го направеше, щеше да се спъне.
Почти бяха стигнали външната врата, когато тя зърна гилдмайстор Аликс - потен и съсредоточен. Нямаше време обаче да се чуди какво прави, нито пък защо. Тя просто прескочи Прага... и се вряза в цяла армия.
В гърлото ѝ се надигна вик, но Ерон се понесе право през войниците, които един по един му отдадоха чест.
Сафи никога - никога - не беше виждала някой да се обръща към чичо ѝ с уважение. Тя насмалко не загуби контрол над краката и над дробовете си. После обаче Ерон я погледна и остротата на погледа му - предвестник на нрав, който тя добре познаваше - я накара отново да препусне бясно напред.
По каменните пътеки... под висящите жасмини... краката ѝ не забавяха ход. Най-сетне беше постигнала онова странно откъсване, в което Изьолт влизаше толкова лесно - състояние, на което Хабим се опитваше да я научи от години.
Както я беше научил да се брани.
Както я беше научил да се бие и да съсича.
И да тича, сякаш по петите я гони Пустотата.
Ерон я поведе по тясна градинарска пътека към невзрачна порта за прислугата в желязната ограда около двореца. Тя осъзна, че той никога не беше възнамерявал да я направи домна. Цялото ѝ обучение - всеки урок, който Матю и Хабим бяха набили в главата ѝ - водеше до този момент.
Моментът, в който щеше да бъде обявена за бъдещата императрица на Картора и щеше да избяга от титлата с главоломна скорост.
Ерон достигна до портата; тя се разтвори широко. Появи се Матю. Ерон обаче не забави крачка - всъщност щом попадна на улицата, той ускори своя бяг. Сафи и Матю последваха примера му.
Не след дълго тъпанчетата ѝ долавяха единствено хриптенето на три задъхани гърла. То беше по-силно от нощния вятър и от усилващия се трясък на стомана в стомана - от битката, която вече се вихреше зад стените на двореца.
На следващата пресечка Ерон се шмугна в сенките под един еркер. Сафи го последва и премигна от резкия преход от лунна светлина към мрак. После очите ѝ привикнаха и пред нея се оформиха каруца и магаре. На капрата седеше отегчен, жилав селянин, а каруцата беше натоварена със стъбла от слънчогледи.
Ерон грабна сноп стъбла и ги отметна. Бяха пришити към одеяло от саламандрово платно.
- Влизай - заповяда той с одрезгавял от тичането глас. -Ще се погрижим за кръвовещия, но дотогава трябва да се скриеш.
Сафи не се подчини. Вместо това сграбчи чичо си за ръката.
- Какво става? - думите излизаха на задъхани пресекулки. - Къде отивам?
- Трябва да бягаш - отговори той. - Не само от града, а от цяла Далмотия. Ако ни заловят, ще ни обесят за измяна.
Той пусна края на одеялото и извади от жилетката си шише. Отпи, изжабурка се и се изплю на паважа. Повтори упражнението три пъти пред смаяния поглед на Сафи.
После разроши коса и измери Сафи строго с очи.
- Не проваляй плана ни - рече тихо, след което се завъртя и се залюля към улицата.
Сякаш летният пейзаж рязко се смени с мразовита зима: Ерон фон Хастрел се преобрази пред очите ѝ. Хладнокръвният като войник чичо, когото беше видяла преди миг-два, се превърна в ухилен пияница с провиснало лице - при това без никаква реакция в магията на Сафи. Сякаш и двете превъплъщения на чичо ѝ бяха истина.
Или лъжа... Тя не усещаше абсолютно нищо.
В същия миг ѝ призля от връхлетелия я пристъп на ужас. Чичо ѝ изобщо не беше пияница. Колкото и немислимо да звучеше - твърде необяснимо и странно, за да го побере умът ѝ, - нямаше как да отрече видяното със собствените си очи. Чичо Ерон беше убедил Сафи, нейната магическа природа, както и цяла Картора, че не е нищо повече от пропаднал стар глупак.