От странноприемницата долетя тревожен вик. Собственикът на сивия кон беше решил да си го задържи.
Тя метна топката коприна в лицето на момчето, после се покатери на седлото на жребеца с доста по-малко грация от обичайното си качване, стисна здраво новия си нож, закрепи вилата на седлото и пришпори коня в лек галоп.
Собственикът на животното стигна до прага, тъкмо когато Сафи му махна за сбогом и извика: „Благодаря!“. Тя го озари с една от най-ведрите си усмивки, после насочи коня на юг, в посока, обратна на отдалечаващата се каруца. Щеше да заобиколи по друга улица.
Обаче не стигна далеч. Всъщност конят едва подмина следващата странноприемница, когато тя осъзна, че нещо не е наред.
На улицата пред нея имаше петима мъже. Тичаха в идеален строй, зад гърбовете им се развяваха бели наметала, а ножниците и оръжията в тях подрънкваха.
Карауенски монаси. Този в средата беше покрит в кръв. От гърдите, краката и ръцете му дори стърчаха стрели.
Кръвовещият.
Стомахът на Сафи подскочи към гърдите. Ерон се беше опитал да спре монаха... неуспешно. С движение, което ѝ се стори невероятно бавно, тя дръпна рязко юздите, конят скочи и се обърна на север. Слава на боговете, беше добре обучен. Копитата му заораха в сухата пръст и той препусна в новата посока.
Сафи не обърна поглед; ясно ѝ беше, че монасите щяха да я последват. Тя профуча покрай последната странноприемница и пред нея се разстла мочурливото крайбрежие. В далечината пътят навлизаше сред скалните отвеси и варовика.
Скоро отпред изникнаха каруцата и селянинът, от които току-що беше избягала... вещерският знак на мъжа се виждаше ясно - тя без проблем разпозна формата му въпреки бързината. Мъжът не беше никакъв селянин, а гласовещ.
- Кръвовещият ме гони! Кажи на чичо! - едва успя да му викне.
А после прелетя с тропот покрай него по празния, осветен от луната път.
ТРИНАДЕСЕТ
Не след дълго Изьолт и Алма застигнаха Гречя.
Известно време виковете ги следваха - както и виещите се сиви нишки на насилниците, но в щита на Алма се забиха само още две стрели. Тя не следваше номатските пътеки, но въпреки това кобилата ѝ стъпваше уверено.
След около час Алма насочи конете към върба с широка корона край бавно течащ поток. Гречя скочи на земята първа, стиснала гърне с барут в ръка. Мърльо се спря до нея. Тя обиколи дървото и направи жест, че е чисто.
Изьолт се смъкна от коня си - и едва не се срина в прегръдките на майка си. Краката ѝ бяха като гумени, а ръката...
- Загубила си твърде много кръв - рече Гречя. - Ела.
Тя я хвана за ръка и я въведе под увисналите клони и шепнещите листа. Дорестата кобила тръгна спокойно след тях, сякаш познаваше мястото. Откраднатият петнист кон прие, едва след като Алма го успокои.
- Планирали сте го - изхриптя Изьолт и последва майка си до дънера, окъпан в лунна светлина.
- Да, но не за тази вечер.
Гречя хвана опряната в ствола дълга пръчка и посочи нагоре - в клоните имаше два вързопа - недостижими и незабележими отдолу. Тя събори и двата.
Туп! Туп! Издутите бохчи тупнаха на земята в облаци прах. От едната се изтърколи зелена ябълка.
Изьолт придърпа тяло върху корените на върбата и облегна гръб в широкия дънер. Мърльо се настани до нея. Тя взе да го чеше зад ушите с лявата си ръка, докато Алма - все още с надупчения със стрели номатски щит на гърба - мамеше коня да дойде под клоните.
В тъмнината Изьолт не виждаше кръвта по десния си ръкав, но ясно усещаше болката. „Поне раната на дланта вече не ме боли“, помисли си тя замаяно.
Гречя се разрови във вързопите и се засуети около нея с прашната ябълка и кожена лечителска торбичка в ръце. Тя избърса ябълката в корсета си:
- Ето, яж.
Изьолт пое плода, но още преди да го захапе, майка ѝ й подаде медальон. Малък, розов кварц, увиснал на сплетена връв.
- Сложи го - нареди тя и приклекна на земята до нея.
Изьолт обаче не посегна към медальона. Ябълката беше едно, но болкокамъните бяха рядкост и струваха стотици пиестри.
Гречя подхвърли нетърпеливо камъка, той падна в скута на Изьолт и кварцът засия в бледорозово. Болката ѝ на мига затихна. Дишането ѝ стана по-дълбоко. Тя усети, че отново е в състояние да мисли.
Нищо чудно, че човек можеше да се пристрасти към тези висулки.
Очите ѝ отново се спряха на Алма, която в момента стоеше на ръба на увисналите клони с гръб към тях двете с Гречя. Беше на пост. Конете хрупаха трева от малките туфи наоколо.
- Корлант искаше да ме убие - поде Изьолт, щом Гречя се приближи, стиснала скалпел в една ръка и ленени превръзки в другата. - Защо?