Тя затвори очи и си отпусна три вдишвания, за да се озове на мястото, на което никога не можеше да се задържи в присъствието на майка си и Алма. Аличи се раздвижи неспокойно, очевидно готова да побегне от онова, което се задаваше. Изьолт беше склонна да приеме решението ѝ. Конете не можеха да галопират безкрай, а и тя не беше убедена, че биха се отървали от четирима карауенски монаси без някаква защита.
Например фара.
Тя подкара кобилата в лек галоп. Трябваше да достигне точната скорост, за да поеме със Сафи...
- Бягай! - разнесе се крясъкът на Сафи. - Пази се от пътя, идиот такъв!
Изьолт обърна очи само веднъж и извика:
- Аз съм, Сафи!
След това пришпори кобилата и ускори ход - в мига, когато Сафи се изравни с нея.
Двете препуснаха редом.
- Съжалявам, че се забавих! - надвика Сафи бесния тропот на копитата.
Краката ѝ бяха голи, копринената рокля - разкъсана, а пред тялото ѝ се тресеше някаква вила.
- Съжалявам и за негодниците по петите ми!
- Добре, че имам план! - викна ѝ Изьолт в отговор.
Не можеше да чуе преследващите ги монаси, но усещаше нишките им - спокойни, в готовност.
- Фарът е достатъчно близо, ще се укрепим там.
- Отлив ли е?
- Би трябвало!
В белите нишки на Сафи се преплете леденото синьо на облекчението. Тя стрелна Изьолт с очи за миг, а после ги върна на пътя.
- Къде е косата ти ? - викна. - И какво е станало с ръката ти?
- Подстригах се и ме простреляха!
- Подземни богове, Изьолт! Разделяме се за няколко часа и целият ти живот се търкулва към адските двери!
- Мога да кажа същото за теб - кресна ѝ Изьолт в отговор... макар че взе да ѝ става трудно да вика и язди едновременно. - Четирима врагове по петите ти и съсипана рокля!
Нишките на Сафи се обагриха в почти смаяно розово, след което блеснаха в оранжевия тон на паниката.
- Чакай... Карауените само четирима ли са?
- Да!
- Трябва да има и пети - нишките ѝ засияха още по-ярко. - Онзи. Кръвовещият.
Изьолт изруга и спокойствието ѝ поддаде под леденостудения прилив, залял тялото ѝ. Ако боец като Хабим не беше успял да спре кръвовещия, те двете със Сафи нямаха никакви шансове.
Поне фарът вече се очертаваше в далечината - между яките му стени и пътя бяха дългата пясъчна ивица и оттеглящото се море. Конете напуснаха брега и връхлетяха във водата. Навсякъде изригнаха солени пръски. Старата кула, покрита с морски жълъди и курешки от чайки, беше на трийсет крачки... двайсет... пет...
- Скачай! - изкрещя Изьолт и дръпна юздите рязко с чувство за вина.
Смъкна се от коня и едва овладяла треперещите си ръце, извади мачетето. До нея Сафи цопна в дълбоката до глезените вода, стиснала здраво вилата.
После момичетата безмълвно заеха отбранителни пози с гръб към кулата и закачаха четиримата монаси да прекосят с галоп плажа пред тях.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТ
”Жана“ се понесе по крайбрежните води почти без скръцване на обикновено стенещите си греди. Мерик беше застанал на избелелия от времето рул; стискаше здраво и управляваше кораба, а до него на квартердека стояха Кълен и трима офицери - приливовещи.
Кълен и офицерите напяваха глухо в един глас. Зад вятърните очила очите им изглеждаха огромни. Стъклата ги предпазваха от омагьосания въздух, а морската песен им помагаше да се съсредоточат. Обикновено Райбър биеше вятърния барабан - с неомагьосания чук, - за да осигури ритъм, по който да пеят мъжете. И целият екипаж ревеше песента.
Тази вечер обаче бяха нужни тишина и незабележимост, затова четиримата мъже пееха сами, докато вятърът и приливът, които бяха призовали, тласкаха кораба напред. Останалите от екипажа на Мерик бяха насядали по главната палуба - нямаше какво да правят, тъй като магията вършеше всичко вместо тях.
Мерик поглеждаше често Кълен, въпреки че знаеше, че нишкобрат му ненавижда това. Той обаче пък ненавиждаше гледката на Кълен, когато дробовете му откажеха и той зейнеше с уста като риба... а тези пристъпи като че винаги ставаха, когато Кълен призовеше повече магия, отколкото би трябвало.
А начинът, по който „Жана“ пореше морската повърхност в момента, не оставяше никакво съмнение за Мерик, че Кълен беше призовал огромна мощ.
Мерик и хората му бяха напуснали двореца на Дожа по-рано от замисленото. След катастрофалната нубревнен-ска четиристъпка Мерик би предпочел да бъде навсякъде другаде, но не и на тържеството. Магията му се беше изплъзнала от контрола му, а във вените му бушуваше гняв -и всичко това заради онази буреока карторка.